Една красива елегантна и спокойна жена се разхождаше с съпруга си. Двамата се бяха хванали за ръце и се усмихваха щастливо един на друг.

Всички мъже, които ги срещнаха им завиждаха:

– Ето това е жена, – възкликна едър и як мъж. – Възрастта ѝ сякаш се е стопила, а не е много млада.

– Защо моята жена не изглежда така? – попита друг.

Намери се и кой да отговори:

– За жената човек трябва да се грижи и да я пази като голяма скъпоценност. Той не трябва да я обижда, а да я хвали и когато сбърка да я насърчава. Не бива да сваля на крехките ѝ плещи цялата черна работа. По-добре да я прегръща, целува и обича. Да я защитава и утешава.

Един старец не се стърпя и също коментира:

– До всеки женен стои възрастна красавица, когато тя има на кого да разчита и да се облегне в трудна ситуация – своя мъж.

– Е, има и самотни красиви дами или такива, които са запазили красотата си и достойнството си в нещастния си брак, но честно казано не съм срещал такива жени, – смутено добави мъж на средна възраст.

– Трябва да се грижиш за жена си още, докато е млада и тя ще си остане умна и красива, – кротко обясни мъж с прошарени коси и големи още не побелели мустаци. – Външността на жената и нейният характер много зависят от това, как се обръщат към нея.

– Така е, – съгласи се трети. – От добрите думи, засиява и се подмладява, от прегръдките, тя става още по-стройна, а от целувките по-красива и добра ….

Млад мъж се усмихна и въпреки малкия си опит прибави:

– Когато видиш възрастна жена, веднага разбираш, какъв е мъжът ѝ, добър или не.

– Мъжът сам трябва да избере, каква жена иска до себе си красавица или чудовище, – тъжно поклати четвърти.

– Жените се нуждаят от много топлина и ласки, с добри думи да ги подкрепяме, а за всичко останало, нужно е да се прощава. Любовта може много неща да прости …, – тъжно навел глава, потропвайки с бастуна си, бавно се отдалечаваше немощен старец.

Дядо Никола бе навел бялата си глава и разказваше на внуците си:

– Когато бях по-млад, мислех, че трябва да върша всичко сам.

– Че с кого друг? – попита бързо Момчил.

– Вярвах, че чуждата помощ ще донесе слава на човека, а не на Бога, – продължи старецът.

– Като помагам на другите, не прославям ли Господа? – обади се малката Нели.

Дядо Никола се усмихна, погали по главата малкото момиченце и добави:

– С годините осъзнах, че Господ ме е създал и поставил сред хора от семейство, приятелите и обществото, защото се нуждая от тях.

Децата го гледаха със зяпнали уста, а той продължи да споделя опита си:

– Разбрах, че като приемам помощ, признавам, че сам не мога да се справя. Нуждаех се от Бог и тези, които са около мен.

– Всички се нуждаем от Господа, – каза Камен.

– А чрез нас той помага на другите, – подскочи весело от мястото си Весела.

– Така е, – съгласи се старецът. – През годините съм виждал Бог да действа в живота ми чрез прегръдка на приятел. Понякога нуждите ми са били посрещани от хора, които най-малко съм очаквал. Утешавала ме е добротата на някой непознат.

– Колко интересни неща разказваш, – възкликна Теодор.

– Неведоми са Божите пътища, – въздъхна дълбоко старецът.

Господ често ни протяга ръка чрез нашето семейство или обкръжение.

Добре е да молим за помощ, както и да помагаме на тези около нас.

Когато правим това, ние участваме в Божите чудеса.

Краси бе енергично момче. Не обичаше да спи следобед. Постоянно водеше борба срещу необходимата дрямка.

Плъзгаше се по леглото. Тупваше на пода и се претълкулваше през глава.

– Краси, пак ли, – викаше майка му.

– Мамо, гладен съм …

Майка му го погледаше с укор.

– Пие ми се вода …..

– Престани, заспивай! – недоволно нареждаше майка му.

– Искам до тоалетната ….

– Номера…..

– Искам прегръдка.

Майка му го прегърна и нежно му каза:

– Ако искаш да порастеш, трябва да спиш следобед поне един час.

„Когато съм заета с нещо, се чувствам приет, – помисли си майката. – Може и при него да е така. Движи се, не търпи покой. Просто се чувства жив…“

Шумът я разсейваше от притесненията за недостатъците и предизвикателствата ѝ.

– Предаването ми на тишина и покой, – каза си тя – само потвърждава човешката ми крехкост. За това и аз избягвам като Краси да се подавам на тишината и мълчанието.

Тя се замисли, а след това добави:

– Дали постъпвам така, защото си мисля, че Бог не може без мен да се справи с всичко?

Това сякаш бе откровени свише.

Бог е нашето убежище, независимо колко проблеми или опасности ни заобикалят.

Пътят ни може да изглежда дълъг, плашещ и помрачаващ, но Неговата любов ни обгръща. Той ни чува, отговаря и остава с нас не само сега, а завинаги.

Можем да прегърнем тишината и да разчитаме на неизменната любов и постоянно присъствие на Бог.

Нека бъдем спокойни и да си почиваме в Него, защото сме в безопасност под закрилата на Неговата неизменна вярност.

Наближаваха празниците. Мери и Дани бяха семейство с поотраснали деца.

Родителите и на Дани живееха доста далеч, за това рядко ги посещаваха, а тези на Мери отдавна бяха напуснали този свят.

Двамата започнаха да кроят планове за предстоящите празници.

Изведнъж Дани се усмихна и предложи:

– Хайде да посетим родителите ми.

– Но без предупреждение, че ще отидем, – съгласи се бързо Мери. – Нека това бъде изненада за тях.

На децата не бе нужна покана и те започнаха веднага да помагат на мама и татко, да приготвят подаръците и багажа за дългото пътуване.

Когато цялото семейство нахлу в двора с песни и викове, на вратата ги посрещнаха двама старци прегърбени и побелели. На лицата им се четеше изненада и радост.

– Ето това се казва сюрприз, – каза дядото.

– Добре сте ни дошли, – зарадвана възкликна бабата.

Последваха прегръдки и целувки.

Дани и Мери бяха напълно удовлетворени от желанието си да ги изненадат.

И във всичкото това, нямаше място за въпроса:

– Защо дойдохте?

Когато Исус Христос дойде на земята преди повече от 2000 години, хората имаха много въпроси за това, въпреки че Неговото идване беше обявено няколко века по-рано.

И днес има люде, които се съмняват в идването на Христос на земята, но хората които са повярвали в Бога, знаят причината за това идване.

И все пак защо Исус дойде на земята:

– Той следваше плана на Бога.

– Изпълни пророчествата писани за Него.

– Показа Божията любов.

– Унищожи делата на дявола.

– Дойде, за да стане Спасител на света.

– Изпълни закона.

– Потърси изгубените.

– Призова хората, да се спасят от греха.

– Даде пример.

– Принесе слава на Бог.

– Завърши работата, поверена му от Бог Отец.

Здравко бе обикновен дърводелец. Жена му почина при раждането на дъщеря им Вера и вече десет години той се грижеше сам за детето си.

Един ден Вера сериозно заболя. Извикаха лекар, който след прегледа тъжно погледна Здравко и с болка каза:

– Тя има рак. Трябва да ѝ направим операция.

– Ще намеря пари за това, не се притеснявайте, – заяви Здравко.

Той бе готов всичко да направи за детето си, нали само то му остана.

Здравко заложи дома си срещу сумата необходима за операцията на дъщеря му.

Казват, че бедата не идва сама.

Вера не издържа и почина на операционната маса.

За Здравко настъпиха тежки дни. Той не можеше вече да работи и кредиторите отнеха дома му.

Нещастен, самотен и обезкуражен Здравко седна в мразовитата утрин на тротоара и протегна ръка към малцината минаващи край него.

Подминаваха го. Не му обръщаха внимание или се правеха, че не го забелязват.

Наоколо светеха хиляди празнични светлини. Чуваше се смях и радостна глъч. Хората празнуваха.

А Здравко седеше превит на тротоара, протегнал замръзналата си ръка напред. Той вече не усещаше тялото си. Унасяше се, очите му се притваряха, а сънят го мамеше в прегръдките си.

– Чичко, – Здравко едва долови детски глас, – лошо ли ви е?

Той не можеше да се помръдне. Опита се да каже нещо, но устните му бяха като запечатани.

Изведнъж усети как здрави и яки ръце го поеха и го понесоха нанякъде.

Когато се събуди, той се намери в топло легло. Мътният му поглед различи светлинки на украсената малка елха в стаята.

– Къде съм? – попита изумен Здравко.

Над него се надвеси дружелюбно усмихната жена, която спокойно му каза:

– За сега почивайте и не се притеснявайте. Искате ли малко да хапнете? А може би желаете да пийнете нещо?

– Не, благодаря, – глухо отвърна Здравко и отново заспа.

Когато се посъвзе, той разбра, че са го намерили премръзнал на улицата и веднага са повикали лекар, след което са го пренесли наблизо в едно жилище.

Здравко плачейки разказа за загубата на дъщеря си, работата и дома си.

– Не се вълнувайте, – опита се да го успокой жената, която го бе приютила, – Бог ви обича и ще се погрижи за вас.

– Бог ли? …., – неуверено започна Здравко, но не продължи.

„Къде беше Той, когато умря моята скъпа Ана? – бунтуваше се в мислите си той. – Защо не помогна на дъщеря ми да се отърве от рака?“

Здравко безропотно наведе очи, какво можеше да каже на тези добри хора?

Благодетелите му разказаха за него в църквата и хората пожелаха да помогнат на този нещастен човек. Даряваха средства и успяха да му върнат дома, но това не бе всичко.

Душата на този човек бе наранена. Той се нуждаеше от утеха и много любов. Доста хора от църквата жертваха от времето си за Здравко. Разговаряха с него и му помагаха с каквото могат.

Измина една година от тогава.

Здравко се възстанови. Погледът му се измени.  На лицето му постоянно грееше усмивка. Той редовно обикаляше улиците и разговаряше с бездомниците. Опитваше се по всякакъв начин да помогне на тези хора, но най-вече се стараеше да приемат дара на Христос – спасението.