Групата жужеше като пчелен кошер. Бяха изказани много мнения на различни теми, отстояваха се различни гледни точки.

През цялото време Калин мълчеше. Той бе потънал в мислите си, но същевременно слушаше и споровете около себе си.

Пламен бе общителен и обичаше да включва всеки в разговора, за да не се чувстват някои отблъснати и отстранение.

Той бе забелязал още от началото Калин и за това го попита:

– Кое е най-важното нещо, което трябва да правиш в живота си?

Калин без да се смути, бързо отговори:

– Това е да знам какво да правя всеки ден от живота си, според Божието желание.

– Ха, – изсмя се Павлин, – в живота има толкова много неща, за които не е нужно да знаеш мнението на Господа. Нима е нужно да Го питаш, дали да ядеш, щом си гладен?

– Така е, – съгласи се до някъде Калин, – но аз приемам Божията цел за моя живот.

– И какво разбираш под това? – намръщи се Кирил.

Калин не обичаше много да говори, но в случая се налагаше да дообясни нещата.

За това въздъхна и изясни казаното от него:

– Това означава, че има моменти, в които да казвам „не“, а в други „да“ …

– Например, – прекъсна го нетърпеливо Павлин.

– „Не“ за покана на мои приятели в дискотека, в която е много шумно, а ритъмът на музиката вибрира чак на улицата или предложение за по-добре заплатена работа, където трябва да лъжа и мамя.

– А „да“? – попита припряно Кирил.

Калин се усмихна и продължи:

– „Да“ за повече молитва, по-малко телевизия и седене пред компютъра, постоянно общение с Бога, като не се отказваме от ежедневните си задължения.

– Охо, – възкликна Пламен, – добри пожелания, но кой може да ги изпълни всичките?

– С Господа всичко е възможно, – подчерта категорично и непоколебимо Калин.

Дочо отново роптаеше:

– Какво ще стане ако не се помоля? Трябвало да говоря с Бога. Нужно ли е?

– Ако молитвата за теб е нещо, което трябваш да отметнеш от списъка за неприятни задължения или чувстваш натиск да кажеш правилните неща по правилния начин…….

– Да, така е, – Дочо прекъсна баща си.

– Навярно не си повярвал в силата на молитвата, защото си се разочаровал много пъти, че не си получил отговор, – продължи баща му спокойно. – Бог не иска да гледаме на молитвата по този начин.

– А как? – повече с неудоволствие, а не за да разбере попита Дочо.

– Той я е създал като начин да Го опознаваме. И не трябва да я използваме като бизнес сделка или списък на желани предмети. Целта на молитвата е да се доближаваме до Бог.

– Да се доближим, да Го познаем… – намръщи се Дочо.

– Бог иска да гледаме на Него като на приятел, който винаги е готов с радост да ни изслуша. Той никога няма да ти каже, че споделяш прекалено много. Не се разсейва и не е прекалено уморен, за ни отдели цялото Си внимание.

Дочо пристъпваше от крак на крак и си мечтаеше по-скоро да се отърве от това досадно бреме, а баща му продължи:

– Той винаги е готов да продължите от там, където сте прекъснали преди, без да ти се сърди.

Дочо само вдигна рамене и нищо не каза.

– Нали всеки ден те питаме с майка ти, как е минал деня ти, но отговор като „добре“ не ни задоволява, защото ние искаме да знаем: Какво те е вълнувало? Какви препятствия си имал? Нещо тревожило ли те е? …. Колко повече Бог иска да чуе всичко това.

Дочо само въздъхна отегчено.

– На Господа трябва да говориш като на най-добър приятел, – поклати глава бащата. – Следващия път, когато се почувстваш тъжен, ядосан, напрегнат, въодушевен или готов да избухнеш, не е ли по-добре вместо да се обадиш на приятел, да го споделиш с Бог?

– А мога ли да не го казвам на глас?

– Той знае и мислите ти. Просто отдели време да споделиш нещо истинско с Него.

Станко и Веска бяха женени от две години. През нощта, с бебе в отсрещната стая, те се опитваха да се наслаждават един на друг, но вместо това имаше само силна болка. Тя постепенно намаляваше през следващите няколко часа, преминавайки през вълни от гримаси и сълзи.

Това бяха първите мъчителни дни, но те се превърнаха в двегодишна интимна суша. Това бе като болест, която се промъкна в леглото им и надвисна над брака им като нощна сянка.

Това, което ги сближаваше, сякаш се бе изпарило и те се отдалечаваха един от друг.

Минаваше седмица, две и те отново опитваха, но ситуацията не се променяше. Скоро след това спряха изобщо да опитват.

Спореха и не успяваха да се помирят, а тези сблъсъци ги правеха физически и емоционално травмирани.

Една нощ Станко застана на колене и започна да излива болката на сърцето си:

– Господи, не така си представях брака. Мръсни съдове, памперси, пране, готвене, … всички тези задължения се натрупваха и ни отдалечаваха един от друг. Опитите да се свържа отново с нея бяха отхвърляни …. Не разбирам защо става така….

Изведнъж Бог му отвори очите и Станко осъзна:

– Това е начинът, по който Ти се чувства спрямо мен. Всяка сутрин Ти искаше да се свържеш с мен, но аз бях прекалено зает. Всяка вечер преди лягане, вместо да прекарам време с Теб, аз го пропилявах, отдавайки се на самосъжаление. …. Мога да си представя болката и разбитото Ти сърце, когато многократно отхвърлях Твоите най-интимни покани. …. През цялото това време държах на моите права като съпруг, мислейки че става въпрос само за подсилването на брака ни.

Станко плачеше и тихо мълвеше:

– Осъзнавам, че ако искам да премина през всичко това, трябва да се променя. Нужно е да обичам Веска безусловно. И когато се почувствам най-малко обичан, тогава трябва много повече да обичам жена си.

Зрелостта у Станко не дойде просто така, тя се изграждаше преминавайки през болката, саможертвата и подчинението.

Той все още не може да обича жена си, както Исус църквата, но Бог им показа милост ,възстанови брака им и заздрави връзката им.

Градските власти в Галилея бяха сериозно разтревожени. Тази седмица получиха множество оплаквания на учители от училището за слепи:

– Исус от Назарет започна да изцелява слепите и намали броя на записаните в училището.

– Очаквахме рекорден брой ученици тази година, но сега това е невъзможно, – оплака се администраторът на училището.

Ропотът от страна на преподавателите растеше:

– Някакъв дърводелец от Назарет се разхожда из Капернаум и лекува слепи без да спира.

– Списъкът на записалите се ученици намаля наполовина.

– Как ще плащаме задълженията си, като почти нямаме ученици?

Хора от града разказваха:

– Исус пристигна с група ученици тази сутрин и веднага го наобиколи голяма тълпа. Изведнъж започнаха да се чуват викове: „Виждам! Аз виждам!

Виждайки чудните изцеления, хората започнаха да водят много болни и слепи при Исус.

В училището за слепи някой предложи:

– Да предприемем съдебни действия срещи този Исус. Той причинява финансова вреда на нашето училище.

Друг присъстващ на обсъждането се обади плахо:

– Няма закон срещу изцелението на слепи хора, освен ако това не се извършва в събота.
Докато се водеха тези съвещания Исус и учениците му отидоха в друг град. Учителите в училището за слепи си отдъхнаха.

Започнаха да се носят слухове, че Исус освобождавал людете от проблеми, много по-сериозни от слепотата.

Иди, че Го спри! Както е почнал няма да останат болни!

Скоро щеше да започне представлението, но Михаил, който трябваше да играе злодея, не можеше да се преоблече. Главният елемент от костюма му бе изчезнал.

– Какво ще правим сега? Започна да се вайка отговарящия за гардероба на артистите.

Всички вдигнаха рамене.

Влезе режисьора на постановката и попита:

– Какво става? Защо се бавите толкова?

Няколко ръце посочиха полуоблечения Михаил.

– Пак ли нещо се е загубило?! – въздъхна режисьора.

Изведнъж той погледна към оператора, който бе облечен с някакъв отвратителен пуловер. С него човекът приличаше на някакво страшилище.

Режисьорът приближи оператора. Огледа го от главата до петите и радостно каза:

– Ето това ни трябва. Момчета внимателно съблечете пуловера му и го наденете на Михаил.

Операторът изобщо не се съпротиви.

Когато го попитаха:

– От къде ти хрумна да облечеш това отвратително нещо?

Той въздъхна и започна да обяснява:

– Нито цветовете, нито фасона му харесвам, но моята приятелка щеше да се обиди. Така от време на време обличам подаръкът ѝ.

Всички се засмяха.

– Хайде, няма време за повече приказки, – развика се режисьорът и всеки тръгна да изпълнява задълженията си.