Филип спря пред голямата колона и отвори вратичка, която водеше към една тясна и вита стълба.

– Ела, – Филип подкани Климентина след себе си.

Тя се поколеба, но когато Филип бързо се изгуби нагоре по стълбата, Климентина го последва. Навярно бяха изкачили няколко стотин стъпала, когато Филип бръкна в джоба си и извади ключ, с който отвори врата, която съвсем не се забелязваше в тъмното.

Когато Климентина прекрачи прага, дъхът ѝ спря от изненада.

– Имам чувството, че сме на небето, – едва прошепна тя.

Над тях се издигаше голям кръгъл купол, от където ги гледаха ангели и светци. Обливаше ги ослепително силна светлина.

– В този купол, – започна тихо, почти благоговейно Филип, – се обединяват земята и небето, човеците и Бога, тук е цялото творение. Всяко създание си е намерило мястото.

Филип бе вперил поглед към върха на купола, от който струеше особено ярка светлина.

– Там, – посочи с ръка нагоре Филип, – Бог Отец излиза от облаците, за да благослови делото си. До него е седнал Исус Христос, а под тях са ангелите и цялото небесно войнство.

Климентина не можеше да откъсне поглед от това, което виждаше. Очите ѝ попиваха изобилието от цветове и форми. Като че ли присъстваше на празненство. Горе в купола ликуваха ангелите. Счу ѝ се ангелска песен.

– Куполът наистина ли е небето? – попита тя.

– Да, – кротко започна да обяснява Филип, – това небе се носи от четири невероятни колони. Виж само как са поставени. Това са стълбовете на вярата, на тях се крепи целия Божествен ред. Мисията на църквата е да възвестява тази вяра и да я разпространи из целия свят. За това на всяко място, където свода се опира на колоните, са изобразени четирите евангелисти.

– За лицата в кръговете ли става дума? – попита Климентина.

– Матей, Марко, Лука и Йоан, – изброи ги Филип – и всеки носи знака на орел, лъв ….

– А къде са хората, – прекъсна го Климентина.

Филип посочи с ръка надолу. Там се виждаха вярващите, дребни като мравки.

– Така ли ни вижда Бог, както ние виждаме тези хора долу? – трепна Климентина. – От тук не се различава почти нищо.

– Какво са хората? – попита Филип. – Божията милост е съществената. Бог е нашият Спасител, Той изпрати Сина Си, за да ни спаси от греха. Точно това е запечатано тук за вечни времена.

Филип говореше с такава убеденост, че Климентина изтръпна.

– В страната ни има няколко вероизповедания, – каза тихо тя. – От къде можем да сме сигурни, че Бог ни е спасил? От къде можем да знаем, че Той наистина съществува?

Филип изобщо не се учуди на въпросите ѝ и съвсем спокойно посрещна думите ѝ.

– Разбирам съмненията ти, – в очите му се усети една безмерна тъга, – Нима катедралата не е свидетелство за Божието всемогъщество и Неговата доброта? Когато човеците, обременени с безбройните си грехове и пороци, ругаят и лъжат, нарушават брачната клетва, дори убиват, се заемат да строят катедрала с безупречна красота и величие, това не е ли доказателство за Божията милост и любов?

– Съгласна съм, че тук построеното е съвършено, – промълви Климентина.

– Не, – възрази Филип, – то е повече от съвършено, защото чрез ръката на поредния майстор Бог е пресъздал творението си в този купол.

Климентина беше толкова впечатлена, че дълго мълча. Тук всичко имаше смисъл, всяко нещо бе на мястото си. Нищо не беше случайно. Всеки камък, всяка фигура бяха поставени с определена цел

Всяка дума на Филип запалваше в сърцето на Климентина светлина. Сега виждаше неща, които преди не бе забелязала, въпреки че бяха пред очите ѝ.

– До сега съм възприемала архитектурата само като покрив над главата, – каза тихо Климентина. – Сега разбирам, че тя изразява нещо много по-дълбоко …

Двамата заслизаха мълчаливо надолу. Когато стъпиха на долната площадка Климентина попита:

– Навярно се възхищавате от Микеланджало, като архитект?

– Опитвам се да се уча от него, – отговори Филип, но да му се възхищавам? Не! Идолите, които обожаваме, ни превръщат в роби.

Климентина разбираше, че това беше повече от скромност. По-скоро можеше да се приеме за покорство и смирение пред единственият съвършен Творец.

В устата на нихилиста Базаров Иван Тургенев е сложил израза, че природата – не е храм, а работилница. Но италянският екоархитект Джулиано Маури е създал уникален „Жив храм“ под открито небе, където вместо стени има тесни алеи, а вместо таван, преплетени клони на фона на безкрайното небе.

Своето последно творение Джулиано Маури е нарекъл Cattedrale Vegetale. Първите насъждение той е поставил в подножието на планината Арера в покрайнините на италянския град Бергамо през 2001 г.

Архитектът е починал осем години след това, а днес за „Живия храм“ се грижи синът му Роберто Маури.

Създаването на скелета отнема доста време, това е продължителен процес. Той е бил завършен през през 2010 г. в рамките на Международната година на биологичното разнообразие, която се е провела под егидата на ООН.

Храмът е образуван от пет базилики, състоящи се от 42 колони, сплетени от елови стволове и дъски от кестен и орех. Вътре във всяка колона е посадена фиданка на габър.

Според автора, с течение на времето, разсада трябва да израсте, унищожавайки изкуствената рамка преплитайки се и образувайки с короните си  живи стени и таван. Пред нас е „грубата“ версия на храма, която през годините ще придобие нова съвършенна форми.

За да видят този шедьовър тук идват много туристи, творчески личности и религиозни поклонници, които могат да се почувстват по-близо до Бога.

Италиански Cattedrale Vegetale не е единствената „зелена“ църква, в Нидерландия има копие на Нотр Дам дьо Пари, също направено от насъждения на дърветата.

Една млада християнка попитала по възрасте във вярата човек:

– Може ли християнин да посещава места, където хората се веселят?

– Може, – казал той, – само, че няма да излезе от там, такъв, какъвто е влязъл.

– Как така? – изненадала се девойката.

– Това е все едно с бяла рокля да влезеш във въглищна мина. Роклята ти ще бъде ли бяла, когато излезеш оттам?

– Разбрах какво искате да кажете, благодаря ви, – казала девойката.

Измита с кръвта на Исус Христос човешката душата е много впечатлителна, затова местата за развлечение, лошите компании, недобрите филми и книги винаги остават своя отпечатък върху нея.

Не е беда, че християнина е лишен от всичко това. Общото умствено и морално ниво от това няма да паднат, а ще останат такива каквито са били, но душата ще се запази чиста.

Душата на всички Божии създания е върховно творение. Няма нищо по-ценно от душата. Както женихът е за невястата, така е Христос за християнската душа. Както невястата се обрича, така и човешката душа чрез вяра се обрича на Христос.

Невястата остава своя дом и родителите си и се прилепва към своя жених, така както християнската душа се обрича на Христос.

Цеността на душата не се определя от способността ѝ да се издига на високо, а да бъде на разположение винаги. Душата е като диамант и се цени по чистотата ѝ.

„И тъй, внимавайте добре как се обхождате, не като глупави, но като мъдри, като изкупувате благовремието, защото дните са лоши“.
Времето изразява продължителността на даден период, в който се случват различни събития.
Времето е Божие творение, което изтича от вечността и отново се връща в нея.
Всеки миг е Божий дар и към него трябва внимателно, и грижливо да се обръщаме. Времето, това е животът ни, който е даден да работим.
Ценността на живота не се определя от числото на годините, а това, което той дава. Решаваща се оказва не продължителността на годините, които сме изживели, а това колко добре и пълноценно сме живели.
Господ ни е дал светлина в живота и ни е възложил известни задължение и отговорности.
Стремим ли се да използваме тази светлина? Изпълняваме ли добросъвестно и честно своите задължения? Или напразно си губим времето?
Погледнете, свещта на нашия живот скоро може да угасне, а друга нямаме и тогава с незавършени дела, трябва да се представим пред Бога и да му дадем отчет за всяка минута.
Трябва да правим добро, докато е време. Всяка загуба на земята може напълно или частично да се възвърне, но пропиляното време не се възстановява. Друго такова няма да намериш.
Ако загубиш предмет, то вместо него можеш да получиш друг, но ако загубиш времето си в безделие и мързел, нищо не може да компенсира загубата ти.

Не бива да забравяме за това, че именно църквата в Южна Африка се трудеше и молеше, страдаше и се бореше за това, по време на големите промени, когато бе премахнат режима на апартеида и хората придобиха нова свобода. Всичко премина без големи кръвопролития, въпреки очакванията на някои.
И отнова, именно Църквата  запази живота в комунистическа Източна Европа и със своите шествия показа, че не трябва да се живее така.
Църквата, въпреки безумията и паденията, отиваше в болниците, в училищата, в затворите и на много други места, където беше нужно и продължава да го прави.
Църквата това е „семето Божие“, „всички, които вярват в Исус и го следват“ или „хора, които със силата на Святия Дух участват в раждането на новото творение“.
Вятърът, огънят и птицата бяха дадени, за да може Църквата да бъде Църква и Божият народ наистина да бъде такъв.
От това следва нещо удивителни и невероятно.
Духът ни се даде, за да можем ние обикновените хора, в някаква степен да станем такива, какъвто е Исус.