Жельо наблюдаваше от известно време приятеля си Николай, който всячески се стремеше да угоди на Бога. Един ден той му каза:

– Опитите за самоспасение не гарантират нищо друго освен изтощение.

– Ти поставяш под съмнение моята работа? – намръщи се Николай, готов да му се разсърди.

– Виж резултатите, – усмихна се Жельо. – Постоянно си уморен. Толкова се страхуваш от провал, че създаваш „образ на съвършеното“.

– Какъв образ? Какво съвършенство? – тръсна глава недоумяващо Николай.

– Изпито лице и прегърбени рамене, – отговори Жельо с тъга. – Спри! Стига с тази лудост! Писано е:“Сърцата ви да се укрепят с Божията благодат, а не с подчинение на правила“.

– Нищо ли не трябва да правя? – сбърчи нос Николай.

– Забележи в Словото няма по-дребен шрифт, – започна настъпателно Жельо. – Божието слово няма скрит език ….. Имаш Неговата любов и благодат, отпусни се и си почини.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Марин с група приятели се бяха събрали в една беседка. Тъй като времето бе хубаво, те дълго беседваха.

– Време, което прекарваме тук на земята, е от първостепенно значение, – отбеляза Кирил.

– Никой от нас не можем да си върне дните, прекарани в лекомислено преследване на нещата от света, – забеляза Недялко. – Няма да можем да си върнем времето, прекарано извън Божите намерения, да получаваме и даваме любов.

– Времето ни тук е твърде ограничено и твърде важно, за да го изразходваме в тъга, болка, стрес, грях и светски стремежи, – съгласи се Минчо.

Светослав гордо изтъкна:

– Ако искаме да се възползваме максимално от този живот, трябва да се научим да фокусираме времето си върху общението ни с Бога.

– Да наблюдаваме как прекарваме времето си е един от най-добрите начини да оценим състоянието на сърцата си, – изтъкна Борис.

Петьо махна с ръка:

– Ако прекарваме цялото си време в работа и мислене за нещата от света, тогава все още не сме достигнали до пълното откровение за Божите цели за нас.

– А ако прекарваме по-голямата част от времето си просто в преживяване на дните си, опитвайки се да намерим щастие, вместо да търсим лицето на нашия небесен Баща, за да получим превъзходна радост, тогава все още не сме предали изцяло живота си на нашия Цар, – подчерта Стефан.

Калин поклати глава:

– Времето е изцяло наше и ние можем да правим с него каквото поискаме.

Жельо се намръщи:

– Точно сега трябва да решим, да използваме времето си по-най-добрия начин според Божите намерения. Днес е необходимо да спрем да губим ценни минути за мимолетни и преходни неща. Нужно е да инвестираме във вечните и плодоносни цели на нашия Баща.

– Забележете, – повиши глас Кирил, – Той ни дава мъдри сърца, за да концентрираме живота си върху срещите ни с Него. Бог обитава вътре в нас. Той е готов да ни води така, че да имаме целенасочен живот.

Накрая Минчо обобщи:

– Нека отворим ума и сърцето си за Божия Дух и да живеем според Неговата воля. Тогава ще намерим мир, радост и цел в начина, по-който ще инвестираме времето си.

.Петър бе осиновен още от бебе. Порасна и разбра това.

От тогава той започна да задава много въпроси:

– Защо биологичната ми майка е позволила да бъда осиновен? Кой е баща ми? Защо ти не си ме родила? ….

Майка му не можеше да отговори на всичките му въпроси. Тя се опита да го успокои и му отговори по следния начин:

– Сине, баща ти и аз те обичаме много, биологичната ти майка е позволила осиновяването ти, защото те е обичала и е искала да за теб най-доброто според нея.

Баща му прибави:

– Бог те обича и е тук за теб. Не се тревожи. Помоли се и благодари на Бога за биологичната си майка. Поискай от Господа това, от което се нуждаеш или искаш да знаеш.

Петър падна на колене, прибра ръце пред гърдите си и започна да се моли:

– Господи, помогни ми да се чувствам спокойно. Когато се тревожа или чувствам тъга, напомни ми, че си близо. Благодаря Ти, че ме обичаш и ме настаняваш в семейство. Благодаря Ти за моите биологични родители. Помогни ми да бъда благодарен и доволен. Изпълвай ме с Твоя мир всеки ден. Амин.

Младен сподели:

– Болката е странно нещо, нали? Искам да кажа, ако си като мен, просто искаш тя да свърши в момента, в който започне. Същото е и с тъгата.

– Да, но в болката и тъгата се крият красота и мъдрост,- повдигна вежди Орлин.

– Живях и се борих с тежка депресия повече от 20 години, – въздъхна Младен. – През този период не можех да си спомня какво е да си щастлив. Не знаех защо изобщо съм жив. Това напълно ме изтощаваше, но Бог ме освободи от всичко това.

– Интересно, не знаех, – повдигна рамене Орлин.

Двамата се познаваха отскоро. Бяха се запознали в църквата.

– Без депресията вероятно нямаше да се занимавам с музика, – продължи Младен. – В тези борби научих много за себе си. Открих грешките си, слабостите си. Научих се да бъда състрадателен, да бъда емпатичен и това ми даде голяма любов към неудачниците, както хората, така и животните.

– Повечето хора крият чувствата или емоциите си в тези тъжни моменти – отбеляза Орлин – и отказват шанса да станат по-пълноценни човешки същества.

– Виждаш ли, отчаянието е силно свързано с надеждата, – усмихна се Младен.

Търсете лъча надежда във всички обстоятелства, в които се намирате.

Той е там.

И един ден ще погледнете назад и ще видите надеждата, която е била там през цялото време.