Погледна се заекът през зимата, спомни си какъв беше през лятото и въздъхна тежко:

– Какъв кожух имам само?! През зимата бял, а през лятото сив. Ще ми се нещо по крещящо, забележително.

Замисли се заекът. Какъв цвят да избере за новото си кожухче?

– Ще си взема червеникаво като на лисицата, – реши накрая той. – Хубава и приятна е на вид тази шуба. Освен това останалите зайци ще се страхуват от мен и щом приближа градината ще бягат надалече от нея. Така всички моркови в лехата ще бъдат за мен.

Речено- сторено. Уши си червеникав кожух заекът и тръгна да се разхожда.

Отдалече, го видя лисицата, но не го позна.

– Ах, моята дружка от съседната гора май е дошла, – казала си тя. – Тъкмо ще си споделим с нея новостите и ще узная чуждите клюки за другата дъбрава.

Но когато лисицата приближи, усети, че нещо не е наред. Кожуха бе червен, но походката бе друга. Завъртя се тя внимателно наоколо и възкликна:

– Но това е заек!

Засмя се лисицата и се облиза лакомо.

– Тъкмо не съм закусвала тази сутрин. Добре ще ми дойде това зайче, – зарадва се хитрушата.

Когато видя лисицата, заекът хвърли кожуха и побегна. Горкият едва се отърва. Той вече не искаше да изглежда по-екстравагантен. Живееше му се.

Лисицата изпусна плячката си и със съжаление потупа с лапите си червения кожух.

От тогава заекът не смееше дори да си помисли, да променя нещо от това, с което Бог го бе дарил.

Главният лекар на болницата на затвора в Москва Федор Хааз, всички в Москва го наричали „Фьодор Петрович“, получи медицинско образование във Виена.

След случайна покана на руски благородник, той след като го излекувал, останал в Москва. Бързо спечелил репутация на отличен професионалист и хуманен лекар.

Имащ голяма частна практика, Хааз безотказно лекувал бедните.

По време на Наполеоновото нашествие заедно с действащата армия той дошъл в Париж.
След това той станал член на „Комитета на попечителите на затворите“.

Сблъскал се с ужасната картина на физическите и нравствени страдания на затворниците. Той изобретил по-леки окови и давал всичките си пари за тяхното производство. Молел от богатите пари за това дело, а те не можели да откажат на стареца, който никога не искал нищо за себе си.

Арестанти, които пристигали в Москва чували мълвата за състрадателния лекар на затвора.

Веднъж през нощта, когато той бързал за болен, който бил беден, в тъмнината крадци започнали да събличат вълчата му шуба.

Хааз им казал:

– Чака ме болен  беден човек. Няма да ви издам, но елате у дома за тази шуба. Аз Доктор Хааз и живея в болницата.

– Бащице, кой ще ви докосне, – отговорили неочакваните събеседници. – Ако позволите, ние ще ви придружим.

Когато състрадателният лекар умрял, цялото негово имущество се състояло от няколко рубли, износени дрехи, книги и астрономически инструмент. Оказало се, че старецът е имал една слабост…. обичал през нощите да наблюдава небето.

В последния си път го съпроводили 20 хиляди човека. Ковчега му носели на ръце до гробищата.
На надгробната му плоча бил изсечен неговия девиз: „Бързай да правиш добро!“

Барон Мюнхаузен е напълно реална историческа личност.

В младостта си той напуснал немския град Боденвердер и отишъл на служи като паж в Русия.

След това започнал кариера в армията и стигнал до чин капитан, а след това се върнал в Германия.

Там той се прославил с разказване на истории от службата си в Русия.

Например, влизането в Петербург с вълк впрегнат в шейна, вместо кон, който бил разрязан наполовина в Очаков; полудяла шуба или черешово дърво, което растяло на главата на елен.

Тези истории, а също и съвършенно нови, били преписвани на барона от други автори. Така те помогнали за появата на Мюнхаузен като литературен герой.

Беше 15.. година. Бележити художници, скулптори и учени оставяха ясна следа и определяха множество пътища в развитие на изкуството и науката.

Беше ранна утрин. Прозорците бяха заскрежени. По това време много малко хора се мяркаха по улиците. Повечето търсиха топлина край запалените огнища, ако изобщо бяха станали от топлите постели.

Ема загърната в шубата си, тихо открехна вратата и тръгна по заснежения път. Бе чула интересни неща за майстор Тома и искаше да види всичко с очите си. Ако баща ѝ знаеше накъде се е запътила, никога нямаше да я пусне, за това тя тръгна рано от къщи, когато всички още спяха.

Студът се опитваше да проникне под кожената ѝ наметка, но успя само да ощипе бузите ѝ. Любопитството ѝ даваше сила и тя крачеше бързо напред.

Стигна до една дървена порта, бутна я внимателно и влезе много тихо. В работилницата се прокрадваше слаба светлина.

– Добро утро, – каза тя и едва тогава забеляза майстор Тома седнал гърбом към нея. – Колко необичайно синьо е небето в днешния студен зимен ден.

– Всъщност, – обърна се Тома към нея, – небето съвсем не е синьо. Цветът му е резултат от отразяването на слънчевите лъчи във водата, която се съдържа в небето.

– Ако не е синьо, какъв е цвета на небето? – попита Ема с широко отворени очи.

– Този красив син купол, който виждате, покрива една непрогледна тъмнина, – поясни Тома.

Ема се страхуваше от Тома, защото той проучваше явленията в природата. Щом Бог иска да виждаме небето синьо, така и трябва да бъде. Какво добро може да излезе от това да се изследват и разкриват тайните Му? Така я учеха в къщи.

Ема се чувстваше доста неловко. Проницателността на този едър мъж я плашеше. За нея всичко беше просто и ясно. Тя не търсеше обяснение, защо това е станало така или по друг начин, но се пак бе привлечена  от знанията и мъдростта на майстор Тома.

– Вярно ли е, че сте построили машина с крила и искате с нея да полетите? – плахо и колебливо попита Ема.

– Да, вярно е, – усмихна се гордо Тома.

– Но ако не успеете ….., – запъна се Ема, – искам да кажа …..това няма ли да ви убие? Не се смейте, това е сериозно нещо. Вие сте мъдър мъж и ще бъде жалко, човек с такъв талант да се погуби.

– Вече съм направил няколко предварителни опита, макар и от по-малка височина, – опита се да я успокои Тома. – Махолетът действа много добре. Както виждате не съм се наранил.

– Не ви ли е страх, че с този …. махолет предизвиквате Бога? – попита Ема. – Той е отредил на птиците да имат крила и да летят, а на хората да ходят по земята, така казва свещеникът в църквата.

– Не, – спокойно отговори Тома. – Вярвам, че Бог ме е вдъхновил, за да създам тази машина. Надявам се, че когато летя той ми е простил. Не сте ли забелязали, че Бог не убива хора, които искат да разберат тайните на творението? Той разкрива тайните си на търсещите.

Ема не беше такава голяма оптимистка в това, но му вярваше, макар думите му да я смущаваха. В работилницата имаше много чертежи, части от неща, които тя не разбираше.

Ако я попитаха: „Какво правиш тук?“ Нямаше да може да отговори. Тя бе малко момиче, неоформена още жена, която искаше да разбере ….

Слънцето се опитваше да се усмихне, но лъчите му не се усещаха. Хората загърнати в палта, якета и шуби бързаха към място, където можеха малко да се постоплят. Една малка пенсионерска група от мъже този път бяха намерили подслон на сбирката си в сладкарницата.

– В нашата страна промиват мозъците ни, – каза Горан. – И знаете ли как го правят?

– Постоянно ти говорят едно и също, – обади се Станой. – И то не направо, а само чрез рекламите: „Хубаво е да имаш нова кола, къща, повече пари, да притежаваш повече предмети“.

– И защо трябва всички да мислят така? – попита Лальо.

– Съзнанието на съвремения човек е така размътено, че е загубил представа, кое е важно и кое не, – обясни Радой.

– Навсякъде хората са готови да налапат нещо ново, а кола, я някоя нова техника, – намеси се и Захари. – А после се хвалят: „Виж какво имам?“

– Тези хора са жадни за обич, – поклати глава Горан, – но използват какви ли не заместители. Прегръщат материалните неща и очакват да се почувстват по-добре.

– Не може материалните неща да заместят любовта, нежността, добротата или приятелството, – с тъга каза Лальо. – Парите и власта не могат да заместят всичко това.

Горан въздъхна дълбоко:

– Ние често объркваме нещата, които искаме с тези, от които се нуждаем и за това не сме удовлетворени.

– Удовлетворение могат да ти донесат други неща, като например, да отделиш малко време за някой, да му обърнеш внимание, – каза Захари.

– Да се раздаваш за другите, – плесна с ръце Станой, – това те прави жив. Например ако видиш някой, че е тъжен и го накараш да се засмее, нима няма се почувстваш удовлетворен?

– Ако не завиждаш, не желаеш  това, което принадлежи на друг, – каза Захари, – можеш истински да обичаш хората, а това, което получиш в замяна ще те удиви.

Те бяха възрастни хора, но знаеха, кое е ценно в живота и искаха да го предадат на следващото поколение, но имаше ли кой да ги чуе?