Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Младата Елена се омъжи за офицера Спас Николов. Те бяха много щастливи, но започна войната. Спас изпрати съпругата си при своите родители на село и се отправи на фронта.

Веднъж Елена, както си лежеше на дивана, погледна към огледалото, което бе поставено между двата прозореца. Тя забеляза странни карти, които „изплуваха“ от него. Там ставаше нещо.

Елена внимателно се вгледа и видя мъжа си с още един войник. Те пълзяха и се оглеждаха настрани.

Малко по-нататък младата жена забеляза две други фигури, които се прокрадваха зад мъжа ѝ и войника с него.

Елена трепна.

– Навярно това са врагове, – прошепна тя.

Единият от тях извади нож и се спусна към Спас.

Елена извика ужасена:

– Господи, опази го …

И без да разбира какво прави, взе от масата първото, което попадна в ръцете ѝ и го хвърли върху огледалото. Последва звън от разбито стъкло.

Майката на Спас обезпокоена от този шум, бързо изтича в стаята и намери снаха си припаднала.

Когато дойде на себе си, Елена сподели с възрастната жена:

– Там в огледалото видях Спас и още един войник с него. Зад гърба им се прокрадваха други двама. Единият от тях извади нож и се нахвърли върху Спас. Обезумях и хвърлих първото, което напипах на масата, срещу огледалото …

Майката на Спас  се опита да успокои снаха си, а после в дневника си записа видението ѝ.

След няколко седмици си дойде и Спас, който бе получил кратък отпуск.

Той веднага разказа на родителите и жена си, какво странно събитие се бе случило с него:

– С Павел бяхме изпратени на разузнаване. Пълзейки се придвижвахме през вражеския тил. Изведнъж се чу женски вик и звън от счупено стъкло. Обърнахме се веднага и видяхме двама от вражеската армия мъртви на земята. Единият държеше нож в ръка.

Майката на Спас и Елена се спогледаха. Възрастната жена отиде и донесе дневника си. След това даде на сина си да прочете, какво бе написала за този ден, в който той бе преживял чудното избавление.

В залата звучеше „Хава нагила“ – една от известните еврейски песни.

Къде ли не я пускаха?! Тя звучи по сватби, бар-мицва и често се използваше и в киното.

Момчета и момичета бяха се събрали на групички и разговаряха.

– Знаете ли, че Хари Белафонте я изпълнява при всяка своя изява? – каза Андрей веднага щом пуснаха песента.

– Можеш да я чуеш при всеки мач на холандския футболен клуб Аякс от Амстердам, – добави Мариела.

– Корените на тази песен са ми неизвестни, – започна философски да да разсъждава Владо. – Много бих искал да науча нещо за произхода ѝ.

Яков приближи групичката и като се усмихна започна да разказва:

– Тази песен е написана през 1915 г. от Авраам Цви Иделсън, професор по музика в Еврейския университет в Йерусалим.

– Веднага ли е станала толкова популярна? – попита Людмила.

– Не, – отговори Яков, – това е станало две години по-късно, когато са я запели по случай освобождението на Палестина от турците и е подписана декларацията на Балфур.

– Тези събития не сложиха ли основата за създаване на държавата Израел? – попита Андрей.

– Да, – кимна с глава Яков. – Това стана тридесет години по-късно.

– А какво се пее в песента? – попита Людмила.

– Текстът на песента е много прост, – каза Яков. – „Хава нагила ве-нисмаха, хава неранена, уру ахим бе-лев самеах“ означава „Нека се веселим и се веселим, нека запеем, събудете се братя с радостни сърца“.

– Много интересно, – възкликна Мариела.

– Тези думи са били написани, – продължи да обяснява Яков, – когато се е зараждал съвременния иврит. Еврейските професори като Иделсън са взели древните думи от юдейската Библия и им придали нови смислов отенък.

– Тази песен идеално отразява духа на ционизма, – подчерта Андрей.

– Нейните думи са основани на Псалом 118, – допълни Яков, – а нейният дух отразява възраждането на Израел.

След това някои от децата се втурнаха да се хванат на така нареченото израелско хора, а други, които не го бяха научили само слушаха популярната песен и тихо ѝ пригласяха.

Хиляди жени в Индия, включително тийнейджърки, доброволно се подлагат да бъдат бити, искайки да се отърват от зли духове.

Брутално събитие, водено от няколко свещеници, се провежда ежегодно като част от религиозен празник. Много съпрузи и бащи водят своите съпруги и дъщери, вярвайки, че в тях са се вселили демони.

Някои от жертвите сами отиват да ги бият, чувствайки, че поведението им в последно време се е изменило и винят за това прословутите духове.

Жените седят превили гръб в редица. И започва боят с пръчка и камшик, пред мъжката половина от населението, които наблюдават всичко това с философско спокойствие.

Въпреки че ударите са напълно реални, а жените се гърчат и тръпнат от болка, по лицата им може да се види усмивка на облекчение, защото смятат, че сега демоните не са в тях.

Ден без коли и мотоциклети, през който жителите на Париж предлагат хората да се движат на велосипеди или да ходят пеша.

След успеха на Дни без автомобили през 2015 г. и 2016 г. в града се възобнови това събитие, разширявайки зоната без автомобили в цял Париж.

Жителите и „тези, които обичат Париж“ предлагат в периода от 11.00 часа до 18.00 да се движат из града пеша, с велосипед, ролкови кънки, скейборд или моноколело. Ограниченията за движението на автомобили не се отнасят периферния път около Париж – булевард Переферик.

В същото време забраната за използване на автомобили не засяга обществения транспорт, туристическите автобуси, такситата и аварийните автомобили. Лицата с увреждания също могат да пътуват с личен автомобил, в случай че имат съответния стикер на автомобила. А в неделя журналисти и дипломати ще трябва да стигнат пеш до техните пунктове.

Около 2500 души губят живота си всяка година заради въздуха, който дишат в Париж. Това е 60 пъти повече от броя убити при пътнотранспортни произшествия.

Една трета от всички емисии на парниковите газове, които засягат изменението на климата, са емисиите на автомобили във френския столичен регион.

Според организаторите на Ден без автомобили „задачите са огромни, но трябва да ги решим заедно“.