Живееше някога един заек. Викаха му Зави, защото бе много завистлив.

– Завиждам на лисицата за ловкостта ѝ, – почесваше по ухото Зави. – А Мечо какъв пухкав кожух има. Бих искал да съм трудолюбив като катеричката, да тичам бързо като кучетата, да имам мъдростта на бухала….

Той завиждаше на всеки за всичко.

Често Зави тежко въздишаше и си казваше:

– Около мен всички са талантливи, красиви, успешни, умни …, а при мен нищо. Защо на едни се дава толкова много, а при други няма.

Един ден на Зави му се отдаде случай да се запознае с животните, от които се възхищаваше.

Лъвът имаше рожден ден и бе поканил всички от гората.

Зави взе да мъдрува:

– Да отида или да не ходя?! Все пак аз съм един неудачник и не съм достоен да бъда гост на лъва.

Дълго мисли и накрая реши:

– Ще отида, макар само с едно око да видя своите кумири.

На празника всички се запознаваха, играеха, танцуваха, с една дума развличаха се.

Тази вечер Зави разбра, че всички животни са такива, какъвто е и той.

Успя да надбяга едно куче. Погали мече и установи, че козината му не е толкова пухкава, колкото неговата. Случи се така, че той даде съвет на бухала, а катеричката го помоли да ѝ помогне при събирането на ягоди.

Закахъри се Зави:

– Имал съм такъв голям потенциал, а съм си губил времето, силите и енергията да завиждам на другите.

Зави се сприятели със всички и започна нов живот.

Той бе най-обикновен паяк, който търпеливо тъчеше паяжините си, но ….

Стопанката на дома често го преследваше с метлата.

Където и да скриеше паяжините си, тя със зоркото си око веднага ги откриваше и ги унищожаваше.

– О, – стенеше паякът, – ако бях рибар и голяма риба всеки ден ми разкъсваше мрежите, как щях да живея?!

Паякът от многобройните битки със стопанката, бе загубил части от тялото си.

Един ден се отказа и се оттегли от полесражението.

Е, големи и вкусни мухи не можеше да лови в големите стаи вече.

За това се приюти в библиотеката зад една малко позабравена малка статуетка.
Там рядко се срещаха мухи, но поне бе по-спокойно.

Така си и остаря.

– Ех, да можех да помоля тази усърдна в чистенето жена, – въздишаше паякът, – да ми оставя по една две мухи и да не ги избива всичките.

Но за съжаление, тя изобщо не можеше да го чуе.

Ирена чистеше дома си. Не, не очакваше гости, но обичаше в дома ѝ да е чисто и приятно.

Будното ѝ око забеляза тъмни петна по белия кухненски под, целият покрит с плочки.

– Това непременно трябва да се изчисти. Не може да стои така. Как не съм го видяла по-рано? – ядосваше се Ирена.

Тя застана на колене и започна старателно да търка петното, но колкото повече търкаше, толкова повече се забелязваха други петна.

Обикновено така става. Всяко петно, което успеем донякъде да премахнем, прави останалите много по-очевидни.

– Колко мръсен е станал кухненския ни под, – Възкликна Ирена. – Колкото и да се мъча, едва ли ще успея да го почистя напълно.

Така става и с нас. Най-добрите ни усилия да се справим с греха, все се провалят.

Но винаги има надежда. Бог може да изчисти това, което ние не можем. И най-трудните петна ще станат „бели като сняг“.

Не можем да изтрием петната от грях наслоили се в душите ни, но можем да получим спасение чрез Този, чиято жертва ни позволява да бъдем напълно очистени.

Виктор се чувстваше вече пораснал и възмъжал. Скоро навърши седемнадесет.

Живота отваряше бавно вратите си пред него, но той бързаше. Не искаше нищо да пропусне.

Така се появи и желанието да хвърли едно око на порнографията.

– Голяма работа, – каза си той. – Какво толкова, всички го правят. Какво може да стане само от едно гледане?

Виктор не разбираше, че повтаря думите на клеветника, които се прикрива зад него и му шепне пагубно.

От този един път започна бавното пристрастяване на младежът към порнографията.

Ожени се за най-красивото момиче в техния квартал, като си казваше:

– Те е прекрасна, какво би ме привлякло към онази лудост?

Но той бе здраво впримчен в това си увлечение. Младата му съпруга разбра и това я съкруши.

Виктор се опитваше да постави предпазни мерки в живота си към тази пристрастеност, така че никога повече да не посегне към нея, но уви …

Нещата бяха доста напреднали.

А и оня зад гърба му не преставаше да го бомбардира:

– Твърде късно е! Отиде твърде далече! Безнадежден си!

Един ден Виктор не издържа и падна на колене.

– Господи, бракът ми може ли да бъде спасен? Ще бъда ли някога свободен и напълно простен? …

Предстоеше тежка духовна битка.

В главата на Виктор изплува част от стиха:

„…. той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща“.

– Щом дяволът е лъжец, тогава не трябва да го слушам, – окуражен възкликна Виктор. – Само Исус може да отхвърли злия и да ми помогне.

Младия мъж се разплака и извика:

– Исусе, Ти умря и възкръсна, за да ме освободиш от робството на порнографията. Моля, помогнете ми да живея в тази свобода днес!

В тялото му се разля топлина и той усети Божия мир.

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.