Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.

– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.

– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.

– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.

Бащата го изгледа изпитателно и добави:

– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.

– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.

– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….

– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.

– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.

– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.

– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.

– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.

– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!

Малка група от християни се събираха три дни през седмицата да изучават Библията, да се молят за нуждите, както свои, така и чужди. Не на последно място прославяха Бога за това, което бе извършил в техния живот.

На едно едно от събиранията Велко попита:

– Къде е Андрей?

– Вярно, – отбеляза Христо, – от известно време не съм го виждал.

– Ще го посетя, – обеща Захари. – И ще разбера какво става с него. Може да се е разболял.

На другия ден Захари посети Андрей. Завари го обграден от тухли, дъски и строителни инструменти.

– Какво правиш? – попита Захари.

Андрей въодушевено погледна приятеля си и притеснено каза:

– От работата си получих като награда 300 лева и реших малко да преустроя дома си. Ето и плана ми за промените, които искам да направя.

Андрей разгледа чертежа и се съгласи:

– Наистина ще стане по-удобно и функционално. – А след малко добави, – Дойдох да видя как си. Отдавна не си идвал в групата. Липсваш ни. Нуждаем се от теб.

Очите на Андрей се насълзиха.

– Прав си Захари, изглежда съм станал твърде алчен.

– Алчен?

– Алчността е относителна, – тъжно констатира Андрей. – Тя не се определя от това, че струва нещо, а се измерва с това колко ти коства на самия теб.

– Ако нещо отнема силите ти необходими за семейството ти, вярата ти, …… – поклати глава Андрей, – цената ще бъде твърде висока.

Слънцето весело надникна през прозореца. Кирил се протегна в кревата и си каза:

– Чувствам, че заслужавам повече. А защо не пари, материални придобивки, ….? – унесе се той в мечтите си.

Охо, почакай млади човече? Бъди нащрек! Алчността е фина и незабележима. Тя може така да обсеби сърцето ти, че даже да не я забележиш.

Неохраняваното сърце е силно податливо на това изтощително заболяване. То е трудно се диагностицира, особено при самодиагностика.

– Ще ми разправя Слави, че животът не се състоял в изобилието на живота, – Кирил отхвърли завивката и се усмихна на слънцето. – Нима хората са глупави?! Днес почти всеки мисли, че животът им се определя от техните вещи и придобивки.

Кирил бе чул някой да му казва:
– Да бъдеш „богат“ ,означава да си щедър към нуждаещите се и бедните. Алчният човек е този, който има, но не дава или ако дава то е съвсем малко. Щедрото даване ще те освободи от хватката на алчността. За това давай на драго сърце, без да се скъпиш.

– Защо си спомних точно тези думи тази сутрин?! – възкликна Кирил. – Нима наистина съм алчен? …. Щедро даване….. А защо да не опитам? Така мога да зарадвам някого. Би било добре. И на мен ще ми бъде хубаво.

Увлечен от тези мисли, Кирил се облече и излезе. Той имаше чудесна идея и бързаше да я осъществи.

Един император събрал своите съветници и им казал:

– Хиляди наши роби, оковани във вериги, носят камъни в града. Следят ги множество пазачи и войници. Други роби осигуряват храна и вода. Всичко това е твърде бавно. Освен това харчим много пари за изхранване на робите и плащане на пазачите и войниците. Трябва да се създаде по-евтина система, която да задържа робите в строителството.

На всички се харесала идеята и съветниците се надпреварвали да предлагат различни варианти. Повечето от предложенията били сложни и съмнителни, за това били отхвърлени.

Най-накрая взел думата първият съветник:

– Предлагам система, която ще реши проблемите ни завинаги. Утре ще обявим пълна свобода на робите, ще премахнем веригите и всеки от тях ще може да напусне, когато пожелае. Ще им предложим награда за всеки пренесен камък или завършена работа. Ще ги насърчаваме с монети излети от веригите им. С парите те ще могат да си купят храна, дрехи, предмети за бита, дом, …. Те ще имат чувство за свобода и собственост и това ще ги стимулира към по-интензивна работа, защото ще видят резултатите и бъдещите си възможности. Пазачи и войници няма да са нужни повече. Дори част от тях ще участват в самата работа. Така ще се ускори строителството.

Така насилственото робство щяло да се превърнало в доброволно, защото от гледна точка на робите това изглеждало като свобода. Получавайки я, хората сами щели да организират всичко останало, защото ще усетят собствения си интерес към това. Алчността и похотта щели да ги накарат да работят с пълна отдаденост.

Тази идея била посрещната с ентусиазъм и на следващия ден робите били обявени за свободни. Нова система била посрещната с не по-малко въодушевление и от самите роби

След няколко дни съветниците с императорът наблюдавали със задоволство, как се ускорили темповете на строителството. Робите се стремели да извършват повече работа и то, колкото може по-бързо. Към тях се присъединили пазачите и войниците.

Някои от робите организирали доставка на храна и вода. Появили се  и по-инициативни от тях, които предложили колички за по-лесното транспортиране на камъните. Други станали съдии, лекари, търговци.

Всички били доволни и нито един роб не избягал.

И така до ден днешен.

Робите живеят в бетонни кутийки, работят по цял ден работа, която не обичат, за да заплащат жилищата си и да правят покупки на неща, без които могат и да минат. Освен това част от спечелените пари използват за пушене на растения, които са вредни за организмите им и да пият огнена течност, която замъглява разума им.

Ядат изкуствена храна, получена химически и затова често се разболяват. А през нощта, вместо да почиват, привлечени от чувството на неудовлетвореност на ума, се опитват да компенсират липсата на щастие пред екраните на телевизорите и компютрите.

И така в края на живота си те не изпитват радост и удовлетворение, защото са станали доброволни роби на материалния живот.

Може ли това да бъде поправено?

Да. Просто трябва да познаят Истината, която ще ги освободи.