Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.

Стефка бързо се убеди, че се е сдобила не просто с домашен любимец, а с нещо повече от това.

Подариха ѝ куче, което тя нарече Пепи.

Животното доказа не веднъж, че главата му е пълна с разнообразни лудории.

Един ден Пепи успя да затвори котката, живееше в този дом много преди това, в собствената си клетка.

Тя не бе особено щастлива от случилото се и непрекъснато мяукаше, докато бе освободена от „затвора си“.

За разлика от нея Пепи бе много радостен.

Той се усмихваше, осъзнавайки, че нападението и затварянето е сто процента успешно.

Стефка галеше новия си любимец и усмихвайки се казваше:

– Как можеш да му се ядосаш. Вижте колко е сладък!

Антон се засмя и попита:

– Колко жизнено пространство му трябва на човек, за да бъде щастлив?

Павлин поклати глава и отговори:

– Ако си живял в една и съща стая като дете с брат си, сестра си или дори с вашите родители, баби и дядовци, тогава изглежда, че колкото повече стаи имаш, толкова е по-добре.

– Осъзнай, – провокира го Антон, – че можеш да бъдеш само в една стая в даден момент! Не можеш да използваш всички стаи в къщата едновременно.

– Но аз мога да се местя от една стая в друга, – възрази Павлин.

– Мисля, – почеса се по главата Антон, – че една стая е достатъчна за човек. Ако семейството е голямо, тогава всеки има стая, плюс общо пространство под формата на по-голяма такава.

– Ами тези в замъците? – плесна с ръце Павлин. – Имат по двадесет и нещо стаи …

– Радват се на суетата си, но това не ги прави истински щастливи, – подчерта Антон. – Освен това, въпреки че е невъзможно да консумирате всички стаи наведнъж, все пак ще трябва да се плаща за тях! Отопление, почистване, поддръжка и т.н.

– И какво сега да си стои в стаята, като в клетка? – попита с голяма ирония Павлин.

– Казах това, – наблегна Антон, – че ако мечтаеш за голяма къща това има смисъл, ако семейството ти е голямо. В противен случай една стая е напълно достатъчна за човек.

Маша бе уловена, когато бе малко мече. Когато порасна я пратиха в цирка.

Там тя живееше в клетка с размери три на три метра. Пиеше не много чиста вода. Хранеха я с ястия, които бяха негодни за човека и обикновено се намираха в контейнера за боклук.

Всеки ден Маша се разхождаше в тясната си клетка, поклащайки голямата си глава, престъпвайки крачка след крачка.

Така тя преживя много години. Ставаше ядеше и отново заспиваше.

Някои хвърляха камъни и запалени цигари, за да променят ритъма на животното, но всичко бе напразно.

Най-накрая изпратиха Маша в местния зоопарк.

В новия ѝ дом растеше зелена трева, където мечката можеше да се препича на щедрото слънце. Имаше и малка вдлъбнатина в скала пълна с вода, което бе благоприятно място за къпане.

В новото си обиталище Маша не бе сама. Там имаше и други мечки, с които можеше да общува.

Но когато отвориха клетката и я пуснаха на свобода, стана нещо неочаквано.

Маша застана без да се движи. Работниците в зоопарка трябваше да я избутат на широкото открито пространство.

Мечката се огледа, а след това започна да крачи по познатия си маршрут десетина крачки напред и толкова обратно.

Работниците в зоопарка бяха учудени:

– Какво ѝ става?

– Защо се върти на едно място?

– Има толкова интересни неща край нея нея?!

Повикаха ветеринарният лекар, който отговаряше за животните в зоопарка. Той прегледа мечката и не откри нищо. Почеса се по главата и се засмя.

Всички го гледаха недоумяващо. Тогава ветеринарният лекар разясни на останалите случващото се:

– Проблема не е в клетката, където е била преди, а в нейната глава. Тя все още се чувства затворена и не може да възприеме свободата, която ѝ е предложена.

Не се ли случва така и с нас?

Болезнените спомени, неуспехите в миналото, страхът от неизвестното бъдеще, …. Не ни ли влияят по същия начин?

А в отчаянието си казваме:

– Не мога да се променя. Едва ли ще оздравея. Не, няма да се възстановя. Пак ще се проваля. Няма изход за мен.

Когато повярваме на лъжите на дявола, ние се оказваме в плен на някакво затворено пространство. Някои, за да се освободят , пробват наркотици, алкохол, секс, безогледно харчене на пари, ……, но това не помага.

Ако смятаме, че сме безполезни и негоден боклук, ще си останем затворени в клетката от тези мисли. По този начин можем само да разрушим живота си.

Просто трябва да променим мисленето си чрез Божието Слово.

Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.