Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Когато Кремена за първи път дойде в гълъбарника, тя бе оглушена от писуканията на множеството птици събрани на едно място, но после свикна с шума и това не ѝ правеше впечатление. Тя много се привърза към гълъбите и когато имаше малко свободно време, го прекарваше сред тях.

Ако някоя от птиците се разболееше, Кремена я отнасяше у дома си и я лекуваше. Тя я слагаше до леглото си. Слушаше гукането ѝ и намираше утеха в песента ѝ.

Само в тези нощи не сънувах кошмари, които  ѝ напомняха за страшното ѝ минало.

При тях дойде да помага Йоана. Тя беше дъщеря на убиец, а брат ѝ сега беше в армията. Първоначално Кремена я прие резервирано, заради слуховете, които се носеха за нея, но забеляза, че момичето си имаше своя магия.

Йоана само протягаше ръка и гълъбите идваха при нея. Не беше нужно да цъка с език, за да ги примами, или да им предлага зърна, както ги викаше Кремена.

Тя се изненада от уменията ѝ, даже малко ѝ завидя.

Кремена винаги първа отключваше вратите рано сутрин.  Хранеше гълъбите и ако имаше някоя болка птица я лекуваше.

Мяташе камъни по ястребите, които идваха на покрива, готови да се впуснат през процепа и да унищожат гнездата, за които толкова много се грижеха.

Кремена гонеше хищниците, когато сутрин пускаха птиците да полетят свободно в небето. Тя не се съмняваше във верността им и знаеше, че те ще се върнат

И все пак, когато е връщаха, те отиваха при Йоана, а не при Кремена. Момичето стоеше неподвижно в мрака, а те пърхаха около нея.

 – Защо предпочитат Йоана? – попита веднъж Кремена отговорничката на групата, все пак тя беше по-възрастната и бе прекарала най-дълго време сред птиците.

Изглежда завистта бе проличала в очите на Кремена, защото жената ѝ се усмихна топло преди да отговори:

 – Тя говори техния език.

 – Наистина ли? На птиците? И какъв е този език?

Отговорничката на групата погледна Кремена право в очите.

 – От всички хора точно ти би трябвало да знаеш най-добре това.

И тогава Кремена разбра. Езикът, с който си служеше Йоана, бе езикът на мълчанието.

В църквата нямаше много хора. Но и селцето не бе голямо. Повечето в неделния ден бяха на полето и съвсем бяха забравили за спасението на душите си.

Пасторът на църквата бе ревностен служител на Бога и въпреки закоравелите души на хората, той се молеше за тяхното спасение.

Откакто бе дошъл, се прибавиха още десетина души към вярващите, но пасторът не бе удовлетворен, той знаеше, че Бог иска всички да се покаят.

Един неделен ден пасторът застана на амвона, усмихна се на присъстващите и каза кротко:

– Днес има ли някой специално желание за тема на днешната проповед.

Това бе необичайно предложение и присъстващите малко е стъписаха. Но неведоми са пътищата Господни.

Отзад се надигна Макс. Той отскоро бе дошъл в селото, но помагаше на всеки, който имаше нужда.

Поправяше покриви. Събираше дърва в гората за някоя старица. Грижеше се за някой болен възрастен човек, когато нямаше никой край него.

Всички знаеха, че където има нужда, там беше и Макс.

– Не знам дали ще се съгласите с мен, – Макс  леко се изкашля, за да прочисти гърлото си, – но бих искал да се помолим,  в тази църква да има повече усмихнати лица.

Повечето от хората го погледнаха с недоумение, те не разбираха какво точно иска да им каже той. Но Макс продължи съвсем невъзмутимо:

– Струва ми се, че повече хора ще искат да влязат в Небесното царство, ако то не прилича на тази църква.

На много от лица се появи усмивка. Макас бе казал истината и хората я бяха приели с отворени сърца.

Американецът Мартин Лакин от град Рочестър разрушил собствения си дом от вътре и построил между стените му аквариум.

За да се направи аквариум в обем от пет хиляди литра между стените на бившето жилище била нужна половин година. За целият проект са отишли 230 хиляди долара.

Строителите предупреждавали Мартин, че зданието може да рухне, но това не го спряло.

В дома на 49 годишният Лакин по-рано е имало аквариум, но той се оказал много малък за Мартин.

За да го направи по-голям, той предложил на семейството си да се преместят в много по-просторно жилище, но съпругата му отказала.

Тогава двойката стигнала до компромис, решавайки да не се преместват, но размерите на аквариума да бъдат увеличени.

Вътре в аквариума са пуснати 120 риби, поставени са половин тон живи корали.

Освен това има специална техника, включително и автоматизиран люк на покрива на къщата, помпи и компютри, които следят за състоянието на аквариума 24 часа в денонощието.

Преди да докарат рибите, обновеният водоем бил използван от членовете на семейството като домашен басейн.

В село Талхан, в индийския щат Пенджаб, се намира църква Нихал Синг.

Тя е станала място за поклонение за тези, които искат да емигрират във Великобритания, САЩ и други западни страни.

Посетителите купуват самолети играчки и ги оставят в църквата с молитва,  да им дадат визи.

А семейства, чийто роднини са успели да емигрират, често монтирали на покрива на къщата си модел самолет с логото на съответната авиокомпания.