Облаци забулиха небето, но не се очакваше дъжд.

Насядалите пред блока пенсионери въздъхнаха успокоени, а Васил добави:

– Така е добре. Няма да е толкова горещо.

Обикновено разговорите им се въртяха около войната в Украйна, растящата инфлация и несигурността на политиката в страната.

– Какво толкова се притеснявате за тези неща? – усмихна се Христо. – Ако не са тези, други ще се появят.

– Ицо, ни най-малко не се притеснявам за това, – обади се Милена, – но когато загубиш това, което цениш най-много, всичко останало избледнява.

– Има война и никой не може да бъде безразличен, – каза Радан, – но кой го е еня за битките, които водим в нашите семейства?

– Така е, – съгласи се веднага Дечка. – Разводи, конфликти, зависимости, край нямат.

Младен, който обикновено само слушаше, се обади:

– Промяната е възможна ….

– Глупости, какво можеш да направиш днес? – прекъсна го Веселин.

– Остави човекът да си каже думата, – укори го Стефка.

– Оставихме Бога, – продължи невъзмутимо Младен, – но ако се обърнем към Него няма да ни остави без отговор и навременна помощ.

Реагираха мнозина и мненията им се различаваха сериозно.

– Къде е Бог?

– Защо допуска да се случва всичко това?

– Ние сами сме си го навлекли, а търсим виновни някъде другаде.

– Вярно, без Господа сме за никъде.

Колкото гласове, толкова и противоречиви мненията.

А ако бяхме с Бога!

Ясно и студено утро. Стотици зрители бяха накацали по хълма, за да наблюдават състезанието. Много от тях бяха цели семейства, пропътували хиляди километри за подкрепят някой от децата си.

Лицата им бяха напрегнати. Очите им следяха само играчът, който ги интересуваше. Те крещяха и викаха, скъпоценните за тях имена.

Това бе изтощително съревнование, поради неравния и труден терен. При всяко бягане имаше по стотина конкуренти.

Наближаваше финала за момичетата до 10 годишна възраст, оставаха още около 500 метра.

Изведнъж 40 годишна майка облечена в костюм и лачени обувки, затича от страни на пътеката. Тя не виждаше другите бегачи, а само своята дъщеря. Жената тичаше неловко, косите ѝ се разпиляха, но тя не им обърна внимание. Трябваше да насърчи детето си. Започна да вика:

– Давай, Дидка, тичай!

Момичето нямаше никакви шансове за победа, а майка ѝ крещеше, разкъсвайки сърцето си от напрежение:

– Не спирай, давай! Победи, мила моя!

Момичето губеше сили. Получи спазми в мускулите си. Не ѝ стигаше дъх. Залиташе. Беше много уморена. Всеки момент можеше да се строполи.

Но когато чу гласът на майка си, момичето изведнъж се промени. Изправи се. Уравновеси стойката си, започна да тича в ритъм и пресече финала.

Майка ѝ я пресрещна със широко отворени ръце. Двете се прегърнаха и паднаха на тревата. След това викаха и се смяха. Това бе прекрасно време за двете.

Ние всички се уморяваме в състезанието на живота. Пред нас се изпречват предизвикателства и препятствия, но Бог ни вижда в нашата слабост и когато сме обезсърчени, за това ни съчувства.

Може да си мислите, че сте сами, но знайте, Той работи заедно с нас. Дава ни сила и насърчение, които получаваме, когато слушаме глас Му.

Слънцето блестеше неимоверно силно, то заслепяваше хората и нямащите тъмни очила мъчително присвиваха очи. Една голяма група се бяха приютили под чадърите на близкото заведение.

На една от масите седеше девойка. Тя бе нежна като цвете попило росата на утринта. Погледът ѝ бе съсредоточен в някаква книга, чиито страници шумоляха под пръстите ѝ.

Към масата приближи възрастен мъж и попита:

– Извинете, при вас свободно ли е?

Момичето само кимна с глава и продължи настървено да чете.

– Навярно сте от близкият университет? – опита се да я заговори мъжът. – Аз съм професор Николов.

– Приятно ми е, Росица, – усмихна се лъчезарно девойката и притвори нервно книгата. – Да студентка съм. Посещавам лекциите във факултета по славянска филология.

– А от къде сте? – полюбопитствува професорът.

– От квартал Изгрев, – отговори момичето.

– Невъзможно! – възкликна Николов. – Там мой приятел преди години бе направил социологическо проучване. За живеещите в този квартал момичета и момчета, той бе констатирал, че мизерстват в бедни семейства и просто за тях няма никакъв шанс.

Росица се засмя:

– Сега нещата там са се променили. Много от нашите младежи са адвокати, лекари, учители и бизнесмени.

– Но как е станало всичко това?

– В квартала ни дойдоха двойка мъж и жена. Те вече са възрастни, но ние много ги уважаваме.

Професорът реши да се срещне с това семейство, за да разбере магическата формула за тази рязка промяна.

Отиде в квартала и бързо намери дома на двамата старци. След като поговори малко с тях, Николов ги попита:

– Как успяхте да измъкнете младежите от тинята и калта в този квартал? За мен бе невероятно да чуя, какви големи успехи са постигнали в живота си?

Жената се усмихна и каза:

– Няма нищо неестествено в това. Просто ги обичахме.

И професорът разбра, че любовта е силата, която бе пришила криле на подрастващите.

На Мария Славова ѝ бяха омръзнали различни ухажори и мъже, които не желаят да създават семейства. За нея всички, които не искаха да се обвързват с брак бяха безотговорни.

Един ден тя реши да предприеме решителни мерки, за да осигури своето бъдеще. Седна и написа до местният вестник следната обява:

„Търся богат мъж, който няма да ме бие, няма да тича след жени и ще бъде фантастичен любовник“.

След няколко седмици на вратата на Мария се позвъни.

Тя отвори, но там нямаше никой.

– Сигурно ми се е сторило, – реши тя.

Но отново пак някой позвъни. Тя отвори вратата, но зад нея не видя никой.

– Да не си играе някой с мен, – усъмни се Мария.

След броени минути прозвуча нов звън на вратата.

– Сега ще го хвана, този нахалник – и тя буквално се затича към вратата.

Отвори я и пак не видя никой, но случайно погледна надолу и забеляза мъж, който седеше на сандък пълен със скъпоценности и много пари, но той беше без ръце и крака.

– Дойдох  във връзка с вашата обява.

Мария се обърка. Тя не знаеше какво да каже.

– Както виждате, имам пари и скъпоценности, – започна да обяснява мъжът. – Не мога да ви бия, защото нямам ръце. Да тичам след жени ще бъде проблематично за мен.

– Да, това виждам много добре, – каза окопитилата се вече Мария, – но в обявата бях споменала, че искам и фантастичен любовник.

Мъжът се усмихна и добави:

– Но нали позвъних на вратата? Това не е ли фантастично?

Младен бе тръгнал да издири най-добрия човек на земята. Веднъж попадна в един град и чу името му:

– Андрей Добролюбов.

– Защо смятате този човек за най-добрия? – попита Младен хората.

– Той е истински християнин. Води безупречен живот и е пример за всеки от нас.

Много от семействата са нарекли децата си с неговото име.

Чрез Андрей Младен прие Господа за свой Спасител. Добролюбов стана пример за младият човек.

Наложи се Младен да напусне този град и да замине надалече от него. Няколко години, той не се видя с Андрей, но един ден прочете във вестниците, че Андрей Добролюбов е умрял.

Сърцето на Младен се изпълни с голяма мъка и той едва се добра до дома си.

– Какво ще правя сега без него? – каза си Младен. – Всичко пропадна.

На другия ден реши и се върна в града на Андрей. Там още по-отчаяно мълвеше:

– Андрей, защо ме изостави на кого ще се опра сега, ти беше моята надежда…

Една жена го чу и му каза:

– Не се опирай на Андрей, той е само човек и както виждаш умря, като всички хора. По-добре разчитай на вечния и жив Бог, на Който Андрей бе дал сърцето си и бе покорил живота си. Надеждата в Бога не допуска колебание. Господ не помага на този, който се надява на богатство, слава, човешка и светска сила, а понякога и на Бога.

– Това е добър урок за мен, – започна по-ясна мисъл да се оформя в ума му. – Надеждата ми и упованието ми трябва да почиват на Бога.