Лия имаше интересна професия. Тя бе журналистка. Ожени се и забременя, но това нея спря да отразява горещите новини в местния вестник.

А това изискваше пътуване в какви ли не превозни средства.  Веднъж тя бързаше, а въртолета, в който беше попадна в зона на турболеннтност.

Машината се мяташе като луда във въздуха.

Лия беше в последните месеци от бременността и за това трудно пазеше равновесие.

Преди да полетят Виктор я бе посъветвал:

– Сложи си колана.

– Не ми е удобно с него, – отговори капризно тогава Лия.

Но сега беше късно, да прави каквото и да е. Тя се откъсна от въртолета и полетя надолу.

„Ще падна долу и ще е разбия, – мислеше и Лия. – Детето ми никога няма да се роди…..На някой покрив или асфалт … имали значение, къде точно ще се размажа?“

Лия падна много близо до една стена и попадна върху платнен навес, защитаващ от слънцето прозорец на 14-я етаж. Това намали скоростта на падането и смекчи удара.

След това Лия продължи своя кошмарен път надолу от сенник на сенник, все по-надолу и надолу.

Баба Магда, 66 годишна жена, току що бе излязла от входа, за да разбере какъв е този трясък. Повдигна глава, замря в ужас и прехапа устни.

– Боже, ще се прибие ….., – едва успя да каже възрастната жена.
Всичко стана за секунди…..И Лия падна, но не на земята…., а върху главата на един случаен минувач, някой и Григор  Динчев, който веднага умря на място.

Никой не съжаляваше за него. Хората само поклатиха глава и казаха за Григор:

– Той бе мошеник, продаваше наркотици. Е, поне сега ще си отдъхнем от него.

Лия веднага бе изпратена в болницата. Лекарят, който я прегледа бе смаян:

– Нямате никакви наранявания, само няколко ожулвания и драскотини.

По-късно в болницата дойде съпругът на Лия, Антон Той бе притеснен и още от вратата започна да разпитва:

– Къде е Лия? Добре ли е? Какво е състоянието ѝ?

Медицинската сестра сам му е усмихна и го поведе към една стая. Когато влезе, Антон намери не само съпругата си жива и здрава, но и едно очарователно малко момченце, което Лия успя да роди малко след падането.

Антон се успокои, а след това се пошегува:

– О, намерила си време и да родиш!?

– Раждането бе преждевременно, – засмя е Лия, – но благополучно.

Двамата е прегърнаха и отправиха очи към малкия спящ юнак, който дори не бе разбрал през какво бе минал …..

Виктор дълго се въртя около машинарията си. Предстоеше му да я изпробва. Влезе в нея и седна на седалката. Накъде да се отправи. Не искаше да е в далечното минало, защото се страхуваше, че ако нещо се повреди в машината му, можеше завинаги да остане там.

Смело написа 1860 година. Знаеше че машината му се отклонява няколко години напред или назад, но за него това нямаше голямо значение, защото ако се наложеше можеше да коригира ръчно нещата.

Натисна бутона и потегли. Имаше чувството, че е пътувал съвсем малко, но когато излезе навън разбра, че всичко се е променило.

Наблизо се бяха събрали много хора и изслушваха ораторите един след друг. Между чакащите да излязат на трибуната Виктор различи познато лице.

Не грешеше, това беше самият Абрахам Линкълн. Виктор се запромъква напред. Забеляза, че Линкълн се отдели за малко от групата и го последва. Абрахам се обърна внезапно, взря се изумено в момчето пред него и попита:

– Ти пък от къде се взе? И дрехите ти….., това някакъв маскарад ли е?

– Аз съм Виктор и идвам от 20.. година.

Президентът се изненада, но с нищо не показа това.

– Защо са се събрали тези хора? На какво присъствам, – бързо се окопити Виктор.

– А, откриваме …. няма значение, – махна президента с ръка. – Ти наистина ли си от бъдещето?

Виктор кимна. За доказателство посочи с ръка машината си, която бе избутал под близкия навес на двора, където нямаше много хора.

– При вас сега е война …., – позапъна се Виктор. – Вярвате ли, че Бог е на ваша страна.

Линкълн го погледна замислено:

– На 22 септември миналата година подписах закон, в който се казва, че от тук нататък всички роби са свободни. Край мен все още спорят, дали съм избрал подходящия момент за това.

– А не се ли страхувахте, че някои хора няма да се съгласят с тази декларация?

– Член от кабинета ми докладва, че по-голяма част от обществеността са против подписването на тази декларация.

– И какво направихте?

– Справедливостта е по-важна от обществената нагласа, – каза Линкълн. – Привикнем ли към оковите, ще ги носим цял живот. Нашето правителство и президентската институция целят да издигат човека. Аз съм противник на всичко, което го принизява.

– Смятате ли, че справедливостта подхранва властта? – попита Виктор.

– За това и подписах документа, – засмя се Линкълн. – И ще започнем да го прилагаме веднага. Ти ме попита, дали вярвам , че Бог е на моя страна. Честно казано този въпрос не ме вълнува много. Повече ме интересува дали аз съм на страната на Бога.

– Господин президент, – прекъсна разговорът им слабичък мъж в тъмен костюм, – очакват ви на трибуната.

Линкълн махна с ръка на Виктор и тръгна.

Погледът на Виктор бе привлечен от слаб писукащ звук, който идваше от машината му. Притича бързо до нея и се настани на седалката.

Това бе предупреждение, че трябва да се връща. На Виктор много му се искаше да остане още малко, но рискуваше да остане в този век, за това притвори очи и потегли…..

Трънката цъфти преди разлистването през март и април. Тя вирее из храсталаци, по слогове и край пътища в зоната на дъбовите гори в низините и планините на цялата страна. Храстът се отглежда и като декоративен.
В действителност, трънката служи като растителна храна за гъсениците на много различни видове пеперуди. Храстът е също добър източник на храна за пчелите. Тъй като трънката расте свободно, създава отлични места за гнездене за различни птици, особено на славеят.
Цветовете на трънката съдържат флавоноиди, главно кемпферол и кверцитин, малко цианогенни гликозиди, захари и други.
Плодовете съдържат захари – глюкоза и захароза, пектинови и дъбилни вещества, антоцианови багрила, витамин С, органични киселини и други.
За лечение се употребяват плодовете, листата и цветовете на трънката. Цветовете се берат по време на цъфтежа от април до май. Сушенето на билките се осъществява в сушилни, проветриви сухи помещения или под навеси, като се разстилат на тънки пластове. Най-добри резултати се забелязват при сушене в сушилня при температура до 45 градуса. Изсушените цветове са бели или кремави, със слаба характерна миризма и слабо горчив вкус.
Плодовете се берат наесен през октомври и ноември. Сушат се на сянка или в сушилня при температура до 70 градуса. Изсушените плодове са тъмносини, без мирис и с кисело стипчив вкус.
При правилно сушене в билката се запазват действащите вещества, като тя не почернява и не ферментира. Освен това сушенето трябва да е съобразено и с характера на действащите съставки. Сушенето трябва да става бързо и при добра вентилация. Бавното сушене води до загниване на растенията, а бързото сушене без вентилация – до разпадане на съдържащите се в тях действащи вещества и до загуба на лечебния им ефект.
Почти всички части на трънката са полезни и могат да се използват за лечение. Листата, цветовете, плодовете и дори кората на този дървесен храст имат очистителни, затягащи, пречистващи, потогонни, слабителни, дезинфектиращи и диуретични свойства и са много полезни за стомаха. А чай, приготвен от цветовете на трънката е безопасно и сигурно очистително средство полезно за стомаха, а в същото време увеличава апетитът.
Знахари и практикуващи лекари предписват чай от трънка за лечение на дребни проблеми на жлъчния мехур, кожни оплаквания, катар, каменни образувания и спазми в стомаха. Той е изключително ефективен при лечението на диария сред децата, а също и за лечение на бъбречни проблеми.
Плодовете на трънката обикновено са по-приятни за ядене, когато се събират в замръзнало състояние. Сокът, извлечени от плодовете, а също и самите плодове на трънката са полезни при лечението на подуване и дразнене в устата, венците и гърлото. От друга страна, отвара, приготвена от кората на този храст, помага за понижаване на висока температура.
Цветовете на трънковият храст притежават голяма терапевтична и лечебна стойност. Билкари и специалисти приписват множество лечебни свойства, като отхрачващо, диуретично, нежно слабително и потогонно на трънковите цветове.
Трънката включва амигдалин, горчив цианогенен глюкозид, извличан обикновенно от кайсиeви и сливови костилки и пруназин, кристалният цианогенен глюкозид намиран в различни растения от рода Prunus, съставни вещества, които се разпадат във водата, за да образуват циановодородна киселина, наричана също цианид. Това е едно изключително отровно вещество, но когато се приема в малки дози, химически подобрява дишането, подобрява храносмилането, а също и предизвиква усещане за здраве и щастие.
Кората на трънката е също използваема за различни лечебни цели. Така например, тя не е само отличен ресурс за природен танин, но се използва широко в приготвянето на мастило. Когато кората на трънката се вари в алкална среда се получава жълт оцветител. Дори сокът, извлечен от неузрелите плодове на трънката, е използвано за маркират дрехите, тъй като е труден за изтриване.
Месеста част или каша от узрелите плодове се използват за козметични цели, като например приготвяне на стягащи лицеви маски. От друга страна, зелените листа на храста служат за приготвяне на зелен оцветител, докато плодът може да се използва за получаване на оцветител, който варира в нюанс от дълбоко сиво до зелено.
Стъблата на храстите на трънката са толкова здрави, че обикновено са използват в производството на стругарски материали, градински приспособления, зъби на гребла или мотики и други подобни елементи. Правите клони на трънката се използват за производство на бастуни и са изключително ценени за тази си употреба поради техните преплетени и атрактивни форми.
Запарката от цветовете на трънка действа слабително и пикочогонно. Употребява се при запек, стомашни и чревни болки, невралгия, възпаление на бъбреците и пикочния мехур, албумин, хемороиди, левкорея и други.
Ето и някои рецепти за използване на трънката.
Две супени лъжици от цветовете се накисват 1 час в 400 мл вряла вода. Запарката се прецежда и се пият по 100 мл 3 пъти на ден преди ядене. Две супени лъжици от плодовете се варят 10 мин в 500 мл вода. Отварата се прецежда и се пият по 100 мл 3 пъти на ден преди ядене.
Плодовете на трънката се консумират като затягащо средство при диария, а също при стомашна язва, лошо храносмилане, задух.
Внимание!
Циановодородната киселина, наричана също цианид или циановодород, образувана от някои химикали, намиращи се в трънката, е много мощна отрова и лекарства, приготвени от храста, не трябва винаги да се приемат вътрешно.
Дори разтвор, който е полезен за стимулиране на дишането, може да съдържа цианид. За това трябва да бъдете особено предпазливи, когато употребявате лекарства, приготвени от трънка или нейни части. Това винаги трябва да става под надзора на квалифициран медицински специалист.

Повървяха около десетина минути. Минаха покрай шадравана, заобиколиха стадиона и оставиха зад гърба си новия паркинг. Двамата мълчаха и вървяха, докато парка се стопи и излязоха на хълма.

– Ще ти разкажа една история, – каза Марк и погледна младия мъж, който вървеше до него. – Нали питаше защо са ми такива ръцете.

Ръцете му бяха изкривени, а на много от тях нямаше нокти, бяха изтръгнати.

– Е щом си решил, – повдигна рамене Владо.

– Бях обикновено момче, по нищо не се различавах от другите. Страшна война беше. Бяха ни оставили да вардим един навес. Хванаха ни, но повечето от нас бяха избити. Малкото, които бяхме останали, ни навързаха и ни подкараха покрай една река. След два ден ритници,удари с приклади, глад и студ пристигнахме в пленически лагер. Капитанът, който го ръководеше, си мислеше, че знам повече, отколкото всъщност знаех.

Ръцете на Марк потрепераха.

– Или си беше просто гадняр, – продължи Марк. – Обработваха ме добре няколко седмици, за това ръцете ми са такива, а после ме хвърлиха в една дупка цели пет години. Едва не умрях там, – гласът му заглъхна.

В мислите си беше някъде далече от тук, миналото и спомените не му даваха мира.

– Пет години затвор в една дупка, – прошепна Владо уплашено, той не можеше да си представи такова нещо.

Когато Марк отново заговори, в гласа му имаше горчивина:

– Не затвор, а клетка с пръстен под, два и половина метра широка. Пускаха ме да излизам само два пъти в месеца. През останалото време спях и крачех. Сънят трудно идваше, за това повечето от времето крачех. Четири крачки напред и обратно.

Погледна Владо изкашля се и продължи:

– Сега не понасям затворени пространства, за това се разхождам. Когато се озова между стени, веднага излизам, тъй като преди не можех да го правя.

И той размаха осакатените си ръце към дърветата, небето и всичко наоколо.

– Защо ми разказваш всичко това?

– Разбрах, че имаш неприятности, а знам, че си невинен, ще е жалко да гниеш в някоя дупка, заради някой друг. Разбираш ли, този простор ще ти липсва.

Владо кимна. Той съвсем не искаше да загуби свободата си, особено сега, когато нищо не беше направил, независимо от обвиненията. Владо беше младо момче, а пред него беше животът.

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.