Град Виена бе нападнат от френската армия водена от Наполеон Бонапарт.

За Лудвиг ван Бетовен настана трудно време. Условията тогава се описват от него така:

„Какъв разрушителен, безпорядъчен живот виждам и чувам около себе си, нищо друго освен барабани, оръдия и човешка мизерия във всякаква форма“.

Бетовен имаше причина да бъде обезсърчен относно здравето си. Губеше слуха си и почти нищо не чуваше.

Сред този смут и отчаяние той успя да композира своя пети концерт за пиано.

Един писа за него:

„Това е върхът на цялата концертна музика, писана някога“.

Сега той е известен като Императора и този му триумф продължава и днес.

Всеки от нас лесно може да се обезсърчи от условията, пред които е изправен, но Бог работи във всяка ситуация. Той използва обстоятелствата, за да ни преобрази и дори да създаде шедьоври.

Можем да сме притиснати или объркани, но точно в този момент трябва да се обърнем към Бога. Той може да ни оформи, да ни усъвършенства, да ни научи и да направи невероятни неща чрез нас.

Ние сме просто „глинени съдове“, но Бог може да ни даде „съкровище“в тях.

Във всяка ситуация бъдете уверени, че Бог е с вас. Подчинете живота си на Него. Позволете Му да използва обстоятелствата, за да ви пречисти.

Катя и Владимир бяха на 17, когато се запознаха. За беда на следващата година преспаха заедно и това не мина без секс.

Скоро след това Катя каза на Владимир:

– Бременна съм.

И от тук започна всичко.

Майката на Владимир му забрани:

– Да не си посмял да се ожениш за нея. Тя не е на нашето ниво.

Родителите на Катя не бяха богати и с големи връзки, но не живееха в мизерия.

Братът на Владимир срещна веднъж Катя на улицата и започна да я заплашва:

– Ако не направиш аборт, ти и родителите ти ще останете на улицата.

През всичкото това време Владимир мълчеше и не я защити, нито я подкрепи. Не ѝ предложи брак, дори не се извини за грубото отношение на майка си и брат си.

Катя остави детето и не го абортира. Махна с ръка и каза:

– Много им здраве, ще се оправя и без тях.

Но те не я оставиха на мира. Родителите ѝ бяха съкратени от работа. Явно близките на Владимир сериозно се бяха заели с нещата.

Родителите на Катя бяха отговорни хора, те знаеха своя дълг и не оставиха дъщеря си. Продадоха апартамента си и заедно с Катя отидоха да живеят в друг град. Там се настаниха добре.

Скоро след това Катя роди син.

След една година се появи и „таткото“, Владимир поиска да види сина си, но Катя му затръшна вратата, като му каза съвсем спокойно:

– Не се занимавай с нас, ние не сме ти на нивото.

Владимир бе настоятелен и идваше отново и отново. Накрая Катя реши, че не бива да лишава сина си от баща, но за себе си реши:

– С Владимир няма да се събера. По-добре да остана сама, отколкото да живея с „мамино синче“.

Един ден цар Ануширван поискал да узнае как живеят в страната му, богата ли е или тъне в мизерия.

За целта разпространил в царството си лъжлив слух, че е сериозно болен и се нуждае от лекарство, което да съдържа кирпич на барака или развалини.

Всички жители се втурнали да търсят такива кирпичи, за да спасят царя си, но се върнали тъжни. В цялата страна не се намерила ни барака, ни развалини.

Така без искания кирпич, навел глава, дошъл в царския дворец, един от името на всички и казал:

– Добротата ти към народа е толкова голяма, че никъде не се намериха развалини. Цялата страна е добре развита и редът е толкова добър, че никъде няма разпадаща се зидария, а истинските жители на руините – совите, не могат да намерят подслон у нас.

За изненада на присъстващите царя не се огорчил, а се зарадвал и възкликнал:

– Колко е хубаво, че Господ е бил мой наставник във всичките ми добри дела и като Му служех, успях да отърва народа си от бедност и нищета. А това, че исках да ми донесете такива кирпичи, ми беше нужно, за да узная за истинското положение на нещата в страната.

Вратата се отвори с ужасно скърцане. Добрев за момент затвори очи и помоли Бог да му помогне.

Игнат стана от нара, скръсти ръце пред гърдите си и се изправи пред новодошлия:

– Кой ви изпраща? По чия поръка сте дошли? – попита Игнат.

– По волята на Бога, най-висшия авторитет на небето и земята, – каза смирено Добрев. – От негово име идвам да ви кажа, да престанете, докато не е станало много късно. Не се смесвайте с крадците, убийците и всякаква подобна паплач. Техните престъпления не са толкова опасни, колкото това, което сте замислили. Разпространявайки идеите си, все едно, ще подпалите бъчва с барут. Нима искате да вдигнете цялото общество във въздуха?

– Нямам такова намерение, – засмя се Игнат. – Аз обичам страната си. Но …… общество, което се е обърнало срещу правдата, не е ли осъдено на самоунищожение?

– Самият Бог е поставил, кой да властва над хората! – подчерта Добрев.

– Само като баща над децата си! – съгласи се донякъде Игнат. – Тази власт свършва, когато децата се научат сами да управляват. Власт извоювана чрез насилие и заграбване на чужди пълномощия с незаконни средства, трае само до тогава, докато властващите има достатъчна сила над подчинените. Истинската и законна власт има своите естествени граници.

– В Библията пише: „Всяка  власт идва от Бога“, – подхвърли като забележка Добрев.

– Наистина ли всяка власт идва от Бога? – Игнат постави под съмнение изказването на събеседника си. – Нима няма несправедлива власт? Всички ли, които са заграбили властта, са започнали да управляват с помощта на Бога? Ако това е така, това означавали, че властта на антихриста, ако някога бъде постигната, ще бъде законна? Всички набожни хора подобно на Павел са смятали, че властта произтича от Бога само, докато е справедлива.

Добрев изпита неволно уважение към Игнат. Разсъжденията му бяха задълбочени, не беше лишен и от идеи. Пред него стоеше човек, който вярваше в това, което говори. Добрев разбра, че този мъж не трябва да се унищожава, а да се спечели за Божието дело.

– Радвам се, че познавате Божието Слово, – започна внимателно Добрев. – Гордостта и високомерието ви насочват към неправилни разсъждения.

– Аз защитавам правилната страна, – подскочи Игнат. – Облягам се на разума си.

– Вие се задоволявате само с едно жалко отражение, – подчерта Добрев, – вместо да черпите от самия извор.

Игнат изрази недоумение, той очакваше разяснение от опонента си.

– Има Автор с когото изобщо не можете да се мерите, – започна спокойно Добрев. – Неговата Книга е много по-ценна от всички книги плод на вашия разум.

– И къде е тази книга? – невярващо разтвори ръце Игнат.

– Навсякъде, във всички страни на света, в Африка, Азия, Америка, Европа, … няма кътче от света, което да не е достигнала.

– Защо тогава нищо не знам за нея? – попита объркан Игнат.

– Вие не спирате да възхвалявате сетивата като източник на познанието, а затваряте собствените си очи пред истината, – Добрев хвана Игнат за рамото и го изтласка към малкото прозорче. – Хайде отворете си очите! Погледнете всичко навън, говоря ви за Книгата на Сътворението. Тя е дело на Светия Дух.

Навън се виждаха ливади и ниви, в далечината се синееха планини ……

– Вие и аз виждаме една и съща картина пред себе си, – каза Игнат, – само че вие го наричате сътворение, а аз природа. Искам да разкъсам мъглата от заблуди, догми и предразсъдъци, които ни пречат да прозрем явната истина.

Добрев поклати глава:

– Толкова сте близо до истината, а отказвате да я видите. Защо сте толкова упорит? Нима искате да станете сляп водач на стадото? Ако не можем да прочетем Книгата на Сътворението, причината е само една. Омърсили сме текста с нашите грехове, извратили сме разбирането за свободна воля, намесваме се в делата на Бога и им се противопоставяме. За това не сме в състояние да прочетем Писанието. Можем само да усещаме свещените думи, но ги виждаме като неясно очертания в безкрайното море на развалата. Нашата задача е да се върнем към истината за Сътворението и да очистим Светото Писание от обезобразяване, което са Му нанесли хората. Само така ще можем да прочетем Божието откровение. Дължим това на Господа и на собственото си спасение, за да влезем в Божието царство. Защото земният живот е бледо отражение на това, което ни очаква в небето.

– Говорите за небесния рай и живота след смъртта? – попита Игнат.

– Смъртта е врата към живота. Истинския живот започва едва, когато свалим от себе си тленната обвивка.

Игнат с презрение в очите възмутено каза:

– Кой ви дава правото да утешавате хората с отвъдното? Нима не виждате каква мизерия цари на тази земя?

– Съчувствам на ощетените и нещастните, – каза Добрев, – но в страданието има смисъл, то трябва да ни пречисти за вечния живот.

– Никога не съм се изправял срещу Бога, нито съм си мислил, че съм нещо повече от Него. Но нали Бог е дал ясно поръчение, да напълним земята и да я подчиним на себе си? Вместо да се надяваме на отвъдното, ние сме призвани да превърнем земята в небесна градина. Защо това да не стане с помощта на науката и опита придобит от хората преди нас? Не е ли по-добре да устроим живота си така, че да придобием най-голямото богатство?

– А кое е най-голямото богатство?

– Щастието, – отговори Игнат без да се колебае, – да се сложи край на нуждите и лишенията.

– Но ние сме дошли на земята да бъдем щастливи, подчинявайки се на Божията воля.

– Но тогава защо ни е дал стремеж към щастие?

– За да ни изпита. Да притежаваш всичко е проклятие много по-голямо от лишенията. Човек е много по-щастлив чрез онова, на което се надява, отколкото онова, което притежава.

– Това го твърдят хора, които притежават най-много, за да отнемат от другите това, от което не желаят да се лишат, – размаха ръце нервно Игнат.

– Елате и ни помогнете да изчистим Божието дело от петната на греха.

Игнат се разяри, присви очи, стисна зъби и изкрещя:

– Махайте се от тук! Напуснете веднага стаята!

В долинита имаще прилични човешки жилища. Стените им бяха тухлени, на покривите блестяха червени керемиди, на прозорците имаше не животинска ципа, а стъкла. Някой от тях имаха течаща вода, телефон и дори сателитни антени.

Денят беше непоносимо горещ, а Петър се изкачваше по хълма. Тук къщите бяха схлупени и мизерни. Вместо прозорци и врати, зееха дупки, през които вятърът влизаше безпрепятствено. Съборетините трудно можеха да минат за навеси. Бяха сглобени от хартия и пластмаса. Това беше най мизерния квартал.

Петър живееше в този град вече 27 години. След като завършеха семинарията йезуитските свещеници започваха кариерата си на места с известни лишения, но никой не се привърза към мизерията така, както Петър. Той не пожела да „научи урока си“ и да продължи нагоре в йерархията. Беше решил да остане и да се пребори с нищетата, колкото и трудно да беше това.

Беше чувал от учителите си и по-богати хора да казват:

– Бедността е като упорит плевел, ако днес изтръгнеш едно стръкче, утре ще пораснат 10.

Той често упорстваше:

– Но това съвсем не е безмислено. По тези смърдящи и кални улички живееха повече от 8 хиляди човека и всеки от тях е създаден по Божий образ. Дори само един от тях да получи храна, за да не гладуват или подслон, вместо да спи на улицата, усилията не са напразни.

Тази вечер той нямаше да полага грижи за нуждаещите се, да сипва супа и раздава храна на бедните или да завие с одеало някое зъзнещо дете. Беше зает да събира материал за доклада, който го бяха помолили да направи, за този беден квартала, от социалните служби. Самият факт, че бяха поискали такъв доклад, беше някакъв успех, от 9 месечното му ходене по мъките.

Властите отдавна бяха оставили хората в този квартал на произвола на съдбата. Тук закон не важеше. Ако хората искаха училище или болница си ги строяха сами или настояваха пред властта, докато им обърнеха внимание.

Така Петър се беше превърнал в официален представител на тези бедни и изоставени хора. Не веднъж ходатайстваше и настояваше пред държавната бюрокрация, чукаше на вратите на някои благотворителни организации, за да получи нещо за децата, които растяха по залетите с помия улички и се ровеха в боклука за храна.