Георги не вярваше в Бога. Той бе категоричен:

– Няма Бог.

Посети една неделя църквата , която му предложи негов приятел и вярванията му се разклатиха.

Той често се хвалеше:

– Пея много добре.

И този ден в църквата, когато всички около него запяха, той първо не осъзнаваше какво точно пее, но изведнъж осъзна значението на думите.

Този път Георги извика, докато пееше:

– Най-големият грешник съм аз. От този момент наистина вярвам в Исус.

Представете си! Този който не беше проронил нито една сълза след смъртта на баща си и сина си, стоеше в църквата и плачеше.

След това събранието изпя химна „Велика благодат“.

– Знаех, че нещо ми пречи, – каза Георги.

Той изведнъж осъзна, че нещата, които бе правил като употреба на наркотици и алкохол, не са го довели до смърт, болест или затвор.

Това е Божията благодат, която бе действала в живота му.

– Сега разбрах, кой е Исус и реших да го приема, – разклати разгорещено глава Георги.

Когато приемем Божията благодат, ние също получаваме пълно прощение.

Бог ни освобождава от нашия грях и възстановява връзката Си с нас.

Това е невероятна благодат!

Какво можеш да забележиш, когато влизаш в някой град?

Днес Ченко пътуваше към едно не много голямо селище.

Първото нещо, което му се наби на очите, бяха хазартните заведения. Където и да обърнеше глава, присвяткваха разноцветни светлини, които го примамваха да влезе там.

На големи билбордове се виждаха снимки на адвокати, които правеха пари от злополуките на другите.

В този град бе позволено използването на наркотици. За това свидетелствуваха множеството малки магазинчета, които продаваха тези отрови.

Навярно не във всеки град бе така.

– Но този е стигнал дъното, – каза си Ченко.

Той бе подтиснат от това, което виждаха очите му. Мъка и болка изпълни сърцето му за хората, които минаваха като сенки край него.

По една щастлива случайност Ченко срещна един таксиметров шофьор, който сподели:

– Моля Бог всеки ден да ми изпрати хората, на които Той иска да помогна. Пристрастени към хазарта, проститутки, хора от разбити домове, всички те ми разказват проблемите си със сълзи на очи.

– Какво правиш тогава? – попита Ченко.

– Спирам колата. Изслушвам ги и се моля за тях.

– Ясно, – отсече Ченко, – това е твоето служение. Ти носиш светлина, в този потънал в тъмнина град.

Нека помолим Божия Дух да ни даде сила да живеем достойно, осветявайки с Неговата светлина най-тъмните места на света.

Тодор израстна в разбито семейство. Наркотиците, алкохолът и физическото насилие бяха нещо естествено в неговия дом.

Не се мина много време и той възприе същите навици.

Преди да осъзнае какво прави, Тодор започна да пие навън и то до късно. Крадеше наркотици от баща си и да ги продаваше, но лошото бе, че започна да ги употребява.

Една сутрин, когато се прибираше след пиене и употреба на наркотици, за да отиде на училище, той се погледна в огледалото. Видя недоволен младеж, който се взираше в него.

Бе се превърнал в човек, който презираше, въпреки че си бе обещал:

– Никога няма да стана такъв.

Не му отне много време за да намери оправдание за поведението си:

– Изглежда това ми е писано. Това е всичко, което нашият малък град предлага. Какво мога да направя?

По това време баба му постоянно го караше да ходи на църква.

В малък град като този, в който Тодор живееше, обикновено се знае, кой какво прави. За това той се стараеше през някои недели да бъде достатъчно трезвен или да не стои да пие чак до сутринта, за да отиде на църква.

Баба му знаеше, че внукът ѝ пие и злоупотребява с наркотици. Поради тази причина старата жена често се молеше за Тодор:

– Господи, покажи му любовта Си и плановете, които имаш за него …

Животът в домът на Тодор ставаше все по-лош, насилието стигаше до крайности.

Една неделя, на едно от богослуженията, Тодор бе докоснат от Бога и нещата се обърнаха в живота му.

Връщайки се назад той осъзнаваше, как любовта на баба му и молитвите ѝ успяха да го доведе до семейство, което бе готово да го приеме. В него му дадоха шанс. Чрез тези хора Тодор усети Божията любов.

По-късно, когато свидетелстваше за своята промяна, той казваше:

– Познах любовта, за която не бях подозирал че изобщо съществува. Тя ме промени. Всичко това се случи с мен, защото няколко души около мен успяха да ми покажат Божията любов.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Бяха организирали малък празник. Лили и Андрей с децата си бяха поканени на него. Двамата отскоро бяха станали приемни родители.

Празникът продължи цели два часа. През цялото време Лили едва сдържаше сълзите си.

– Запази спокойствие, – посъветва я Андрей. – Радвай се на този празник.

– Погледни, – със задавен глас промълви Лили, – на където и да обърна очи в тълпата виждам Исус.

И наистина бе така.

Деница държеше увито в одеяло момиченце и му се усмихваше. То бе родено от майка пристрастена към наркотиците.

Цял рояк от доброволци посрещаха хората на вратата, поздравяваха ги и се надпреварваха да им връчват малки подаръци.

Тони и Силвия побутваха смутените си шест приемни деца напред. Някои от тях носеха очила с голям диоптър, а други имаха шини на краката. Децата бяха облечени спретнато в чисти съобразени с възрастта им дрехи.

Лео ликуваше с кутия от LEGO конструктор:

– Вижте, дядо Мишо ми го подари!

Станислав внимателно обърсваше слюнката от устата на приемния си син, който седеше в инвалидна количка.

Теодора бе гушнала две малки момичета със слухово апарати и им пееше, като леко ги полюшваше.

Забелязваше се, че всички тези хора обичаха Исус и същевременно Го представяха.

Да, тази вечер Христос бе навсякъде, където и да погледне човек.