Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.

Навън бе студено. Ръмеше лек дъжд, но в магазина бе топло и жените след като напазаруваха оставаха на приказка.

– Бабо Еленка, как ще очистиш тая голяма риба? – усмихна се Румяна.

– Ти за мен не бери грижа. Люспите на риба лесно се чистят, ако за кратко време са потопени в съд с вряла вода или са престояли в оцет, – каза старицата.

– Ох, зех тая риба, но дано като взема да я пържа да не почне да се лепи за тигана, – въздъхна дълбоко леля Минка.

– Ти по-добре постави предварително в мазнината сол, пък после ще ми кажеш дали е залепнала, – потупа я по рамото връстницата ѝ Дора. – А ако я печеш намажем рибата с лимонов сок или оцет, така не само ще намалиш характерната ѝ миризма, но при обръщане няма да се разпадне на парчета.

– Никола ми бе донесъл една риба, но като отворих пакета замириса ми на развалено – оплака се Дафина.

– Че от къде да знае човека, че не е била прясна, – обади се Лаловица.

– Има начин да се познава дали една риба е прясна, – отбеляза Динка. – Постави я в студена вода. Ако потъне на дъното може да се яде, но ако остане на повърхността е развалена. Освен това при прясната риба очите са блестящи и прозрачни, а цвета на хрилете е ярко червен.

– Мразя да чиста риба, – намръщи се Ангелина, – плъзга ми се в ръцете и я изтървам.

– За да не ти се плъзга рибата, – каза баба Еленка, – първо посипи ръцете си със сол.

– А знаете ли как да се приготви рибата, че да стане по-вкусна? – попита Дерменджийката.

Всички жени обърнаха любопитно очи към нея и наостриха уши.

– След като се измие и изчисти, – започна да обяснява жената, – се натрива отвътре и отвън със смес от сол, оцет и стрит чесън. Остава се да престои два часа, като се покрива с капак, след което се пържи.

– Ей, – извика Горан, който бе дочул част от приказките на жените, – когато приготвяте шаран, отделяйте много внимателно заседналата кръв в коремната кухина, защото иначе ще горчи.

Жените го поогледаха, побутнаха се и се позасмяха.

Скоро разбраха, че дъждът е спрял и всяка тръгна към дома си.

Момиче със зелени, наивни, широко отворени очи. С тяло налято от соковете на пролетта. Все още нежно и примамващи към себе си. Все още чисто и живо.

Тя развълнувано ви разказва за своята любов, за нещо смешно или за безпомощното момче в своя курс, което тя покровителства като майка и го угоява със супа и палачинки.

–  Вие смятате ли да сключите брак?

– Не, какъв брак… …. Първо трябва да се изуча, твърдо да стъпя на краката си, да започна да изкарвам пари, жилище да си намеря. Та ние сме още студенти ….

Програмата заложена в това момиче от родителите и обществото е по-силна от думите, които бих искала да ѝ кажа: „Целият свят сега е за теб“.

Какво да кажа, ако системата здраво я държи в ръцете си, пие младите ѝ сокове, които са предназначени за друг, а тя отдава всичко, дори безразсъдството на младостта си.

А за нейните родители, които вече са преминали през живота си, какво им предлага системата, да събират  реколта от червиви плодове свързани с проблеми, болести и чувство на опустошение.

Кои вече мисли за бъдещето на своите деца и търси други начини, други пътеки, които още не са отъпкани, превърнали се послушен път, а истински. .. живи … и естествени.

Възможно е да ме чуете.

Не е нужно да ви разказвам за жените, които са уморени, изтощени, изгубени, раздразнени, опустошени и с празни очи. Те са на повече от четиридесет години, въпреки че проблемите на жените се появяват още по-рано, когато са още на 30. Наблюдава се същата празнота и разочарование от живота. Тя вече е видяла всичко в него и не вижда причина да живее повече.

В девойката се насърчава отговорността, ангажираността, усърдието, интелигентността, готовността за усвояване и възпроизвеждане на мислите на другите хора, желанието да даде удоволствие на някой друг, които същевременно  нарушават собствената ѝ природа.

Не ви ли се струват, че много от тези качества са мъжки – дисциплината и прекомерното натоварване с отговорност убиват момиче в девойката и бъдещата жена.

Жена може да се възстанови, да преодолее всякакви трудности, да успокоява, да дава любов и майчинска топлина. Но тази способност се проявява, когато жената е жена, такава, каквато е създадена.

Не е нужно тя да се втурва към матрицата на изкуствената система, да получава дипломи, парчета хартия и да губи силата си, изтощавайки и опустошавайки живота си, докато достигне до разбитото дъно на собствените си надежди.

Има изход. Всеки може да го намери. Но всяка жената трябва да осъзнае, да се дръпне от матрицата и да заживее истинския си живот.

Жироскопът има много практични приложения, но неотдавна го използвали и за готвене.

Когато мнозина наблюдавали неговото използване по този начин, на любители на месото им потекли лигите.

Храната се поставя на жироскоп, въртящ се над мангал. Можете да сте напълно сигурни, че резултатът е много вкусен.

Смята се, че жироскопът е много удобен, защото на него равномерно се пече месото и не се страхувате, че краищата ще изгорят.

Освен това при готвене на барбекю на такава скара практически няма загуба на ароматните месни сокове.

В края на ливадата пръв излезе Калчо. Той заби косата си в земята. След него бяха Пламен и Станко. Първан остави косата си легнала. Баща му като видя това му извика:

– Първане, края на косата не е заострен от липса на работа.

– Ох, забравих – и Първан изправи косата си до останалите.

– Който се пореже на коса или сърп, лошо му се пише, – въздъхна дълбоко Калчо. – Такава рана е дълбока и трудно зараства.

Към косачите приближи елегантно облечен мъж.

– Бог да ви помага, – поздрави ги Гроздан, изтупан в костюм и риза с отворена яка.

– Дал Бог добро, – отвърнаха косачите.

– Като идвах насам, – засмя се Гроздан, – жените ми рекоха, че нямате коса за мен.

– Ето вземи моята, – подаде косата си Пламен.

– Само, че косата  си иска и майстора, – подметна Калчо.

– Я да опитам, – закани се Гроздан.

Той взе косата и отиде до неокосеното. Замахна, но откос не се получи. Гроздан изненадано погледна косата в ръцете си.

– Със сила не става, – бащински го потупа по рамото Калчо. – Не замахвай, а натискай петата на косата, тревата е слаба долу, при корена. Удариш ли нагоре, тя се съпротивлява.

– Разбрах! – засрамено наведе глава Гроздан.  – Дори и да имахте излишна коса, нямаше да мога да ви помогна. Калчо е прав, косата си иска майстора.

Мъжете съчувствено се засмяха. Градското си градско, липсват му умения и опит.

– Тревата още не е нацъфтяла, а вие я косите, – поиска да се покаже за знаещ Гроздан.

– Трева се коси малко преди да цъфне, – реагира Калчо. – Бащата на Пламен ни извеждаше като малки по това време на ливадата. Късаше избуялата трева, мачкаше я, миришеше я, дъвчеше я и накрая казваше: „Утре ще косим. Цъфне  ли, соковете се губят, стеблата стават груби, губи се приятни дъх на сеното и животните не искат да го ядат“.

– Следователно и за коситбата, човек трябва да ума усет, кога да я започне, – замислено каза Гроздан.

– За коситба, жътва, копане, ….. трябва да знаеш точно кога са необходими, – допълни Станко.

– Ако си навлязъл навътре в стопанската работа, ти знаеш вече какво иска тя, – намеси се Калчо.

– Практиката на какво ли не ни учи, – каза философски Гроздан. – Някога обработвали кожите с дъбители, по-късно с дъб, смърч, върба, смрадлика, а сега вече химията си казва думата там.

Мъжете вдигнаха рамене, нали Гроздан се изучи в града, той по ги знае тези неща. След това отново хванаха косите и започнаха пак да повалят избуялата трева.