Литургията беше започнала. Петър прочете откъс от Посланието на апостол Павел към галатяните, където се казва „Един другиму теготите си носете, и така изпълнявайте Христовия закон“. Гласът му звучеше силно и отчетливо.

Когато го слушаше една възрастна жена се разплака. Това се хареса много на Петър.

След това имаше благодарствен молебен, а по-късно и панахида.

Едва тогава Петър напусна храма. Напрегнатият неделен ден приключи за него.

Дойде автобусът. Петър попритисна хората, разбута ги и успя да се качи първи. Огледа се за място и си избра едно до прозореца. Щеше да пътува около половин час. Петър се бе облегнал и притвори очи. Той бе доволен, че е изпълнил дълга си за този деня.

Петър не забеляза, че една стара жена едва крепяща се на бастуна си, стоеше на едно от стъпалата до вратата, притисната от хората.

Когато автобусът пристигна до спирката му, Петър леко се протегна и бързо слезе.

Старицата едва се държеше на краката си и не можа да слезе, но той мина край нея, без да ѝ обърне внимание. Добре, че други хора се намесиха и ѝ помогнаха.

Петър се прибра в къщи и се зае със своите си работи. Включи компютъра си и започна да общува с много приятели по Интернет. Хората споделяха проблемите си, грижите,  … а Петър се стараеше духовно да ги напътства и поучава.

Баща му дойде при него и го помоли:

– Синко, намажи ми ръката с йод, порязах се като помагах на майка ти да чисти рибата.

– Помоли нея, – каза Петър, – тя по-добре от мен ще се справи с това.

Притича и малката му сестра:

– Помогни ми да реша тази задачата.

Петър смръщи вежди:

– Не виждаш ли, че съм зает със сериозни дела? Учи се още от сега, да мислиш със собствената си глава.

Приятел позвъни на Петър:

– В болницата съм, лежа и няма какво да правя по цял ден ….

– Добре, добре, – недоволно измърмори Петър. – Моли се! Оздравявай бързо!

Майка му дойде за нещо, но Петър махна с ръка:

– После, сега ме остави намира.

Но това „после“ се проточваше по цяла седмица, защото той беше вечно заангажиран с нещо „важно“.

Дойде време за новата неделна служба.

Петър покани близките си:

– Елате с мен днес на богослужението в храма.

Те му отговориха:

– Не днес, някой друг път може….

А сестра му направо заяви:

– Не ме занимавай с това, искам да си почина, главата ми цяла седмица е била натоварена със задачи и какви ли не уроци.

Петър вдигна рамене и тръгна сам за храма.

Там той прочете друг откъс, в който се говореше каква трябва да бъде евангелската любов.

Красиво и силно чете. Съжаляваше, че близките му останаха у дома и сега не бяха на литургията за да чуят това послание.

Старата жена, която миналия път се разплака, сега не реагира на прочетеното.

Тогава Петър я изгледа, подозрително огледа и празните места в храма и си помисли:

„Днес четох много по-хубаво от миналия път. Толкова много се старах. Защо хората не приемат Словото?“

Сутринта йеромонах Филип вървеше, както обикновено към храма. Той пристигаше първи там.

Изведнъж забеляза закачен лист хартия на вратата. А там с разкривен почерк беше написано:

„Готви се, отче, дойде последният ден!“

Посланието не го зарадва, но не го и уплаши. Филип си помисли: „Обичайно за такава работа перчене и нищо повече“.

Те се появиха в началото на службата. Бяха около петнадесет човека.

Хората започнаха да си шепнат. Всички застанаха така, че ако нападнеха свещеника, да бъдат близо до амвона.

Литургията си вървеше. Прочете се от Евангелието и Филип излезе да проповядва:

– Един човек направи сватбено тържество за сина си и мнозина бяха поканени, но между тях имаше човек, който нямаше сватбарска дреха. Стопанинът мина между гостите и забеляза този човек …
В този момент в църквата влезе главатаря на бандата. Край него крачеха двама млади и яки мъже. Те изгледаха Филип застрашително. Всичко в свещеника изстина, коленете му започнаха да треперят.

Но след това Филип си помисли: „Защо се страхуваш от него? Ти си поставен тук за свещеник, литургия да отслужиш. А той кой е?

И Филип продължи да проповядва, дори по-емоционално от обикновено.

Стигайки до мястото за човека без сватбарска дреха, той се обърна към главатаря на бандата, като го посочи с пръст и каза високо:

– Този кой е? И защо е дошъл? – огледа се към олтара и „заповяда“ на невидимите си слуги: – Вземете го и го изхвърлете навън…. във външната тъмница.

Главатарят всичко друго очакваше, но не и такъв отпор, да го нахокат публично. Той се сниши и без да каже дума, на бегом се изнесе от вратата навън, но бандата му остана до края на службата. Мъжете не показваха никаква агресивност. Те слушаха с наведени глави.

Проповедта ли ги бе смутила или им подейства решимостта на хората в църквата, но на другия ден нямаше и следа от тях.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.

 

 

Малка група от мъже бе наобиколила огнището и се грееше. Вечер, когато нощта захлупваше селото с черната си шапка, те се събираха на раздумка.

Марин извади носната си кърпичка от джоба и я разгъна. В средата ѝ се намираше почерняла кожена бучка.

– Парче от смок, – възкликна Данчо. – Защо го носиш в себе си?

– Това му е любимият талисман, – поясни Пенко.

– Това е ….. явно и неприкрито езичество, – изсъска отец Ириней.

Очите на Марин заблестяха.

– Как така, отче? – попита той с невинна физиономия.

– Това е непоносимо, – изкрещя свещеникът.

– А коя част от светите мощи на светецът в нашата църква са в олтара? – попита Марин.

Отец Ириней се навъси:

– Как смееш да сравняваш ……

– Казвали са ми, – намеси се Данчо, – че в нашият олтар е вградена частица от гръбначния стълб на светеца.

– Светотатство, – размаха ръце свещеникът. – Възмутен и съкрушен съм… Да сравняваш ….. – викна той готов да се разплаче.

– Налага се да сравнявам, – без притеснение отсече Марин. – Нали след литургия ядем тялото и пием кръвта на Христос.

Яростта пресуши сълзите на свещеника. При тези думи отец Ириней изду бузи и скочи на крака.

– Да не си посмял така да говориш за едно от тайнствата на Църквата.

Марин се приведе напред и попита:

– Искаш да кажеш, че тялото и кръвта, са само в главата ти? Че хлябът замества истинската плът? Ако е така разбирам те. В противен случай причастието щеше да бъде канибалско пиршество.

Устните на свещеникът станаха тъмно лилави, той се опита да извика, но от гърлото му излезе гъгниво гъргорене.

– Ерес! Това е ерес! Хлябът наистина се превръща в плът, а виното в кръв. Това изобщо не може да се сравни с яденето на човешко месо, – свещеникът размаха пръст. – Марине, страхувам се, че страшно си затънал. Ти прекрачи всякакви граници. Май трябва да изискам от теб специална изповед, за да те допусна обратно в църквата.

– Тогава се връщам към нашите си обичаи, – въодушевено и с ентусиазъм каза Марин. – За мен те са си добри. Видях колко струва твоята църква. Отдавна се съмнявах, в това което говореше. И защо вие свещениците пазите някакви си тайни?

– Добре, щом си решил да бъдеш езичник, върви да гориш в ада! – изкрещя отец Ириней.

– Ние не вярваме във вечния ад, забрави ли? – смирено напомни Марин.

– Вярваме в милосърдния ад, – добави Данчо.

– Тогава нищо не мога да направя за вас, – троснато каза свещеникът.

Отец Ириней вдигна ръце и затътри крака към вратата.

В дома на Патароците посрещнаха свещеника с голяма радост.

– Колко мило от ваша страна да ни навестите. Заповядайте, седнете, – каза Климент.

Доротея наля чашите на масата, но взе шишето със себе си и го прибра. След като сръбна малко от чашата свещеникът строго каза:

– Климент идва редовно на църква и води Емил със себе си. Но младите трябва да идват да се изповядат всеки петък и да посещават богослуженията поне три пъти в седмицата. Петър и Симо не съм ги виждал в храма, откакто пристигнахте, така че с изповедите здравата сте закъсали.

– Имаме много работа, – обади се Петър – и нямаме много възможности за грях. –  Симо, ти успя ли да съгрешиш тази година?

Симо направи печална физиономия, въздъхна и каза укорително:

– Ако бях направил нещо такова, най-напред на теб щях да кажа, – обърна се той към Петър. – Останал съм си неосквернен.

На Петър брадичката му потрепери:

– Аз също съм съвсем невинен.

– Сигурни ли сте? – попита отец Кирил. – Не става въпрос за кой знае какви грехове. Да речем, не сте ли споменавали напразно името Господне?

– Мили Боже! Никога! – извикаха и двамата в един глас.

Петър и Симо изглеждаха потресени и възмутени от подобна идея. Отец Кирил изглеждаше учуден и може би малко разочарован, че и двамата се оказаха без пороци.

– Има много начини човек да съгреши и не всички са явни! – каза свещеникът. – Може например, да споделите вината за нечий грях, без сами да сте го извършили, като сте мълчали. Съгрешил ли е някой ваш познат?

Симо и Петър поклатиха глави в крайно недоумение. Отец Кирил размаха пухкавата си длан като търсеше вдъхновение.

– Може да сте съгрешили спрямо Святия Дух, като сте отхвърлили всепризнатите истини, например за значението на Светата литургия и тъй сте отблъснали Божията благодат от душите си.

Свещеникът изглеждаше много доволен от тази своя идея, но двамата се възмутиха и едновременно вдигнаха ръце пред сърцата си.

Отец Кирил не се предаде толкова лесно и започна да изрежда куп дребни прегрешения:

– Пристъп на завист, гордост, гневливост, някоя малка лъжа или …. нечестиви помисли.

При тия думи Петър се прекръсти и погледна свещеникът с недоумение:

– Не разбирам какво искате да кажете. Признавам, че съм невеж относно тези …

– Нечестиви помисли, – добави Симо. – Скъпи отче, можете ли да ни обясните какво е това, за какво говорите изобщо? Ами ако сме ги имали, а не сме знаели за тях?

– Може би грешим без да знаем, – допълни Петър. – Можем ли да попаднем в ада заради тези нечестиви помисли?

Сковани и парализирани от тревога, двамата вдигнаха глави.

– Похотливост, – свещеникът подръпна с едната си ръка расото, – от латински походливиум,  което значи ….ъъъ … да си ходил и изливал нечестиви течности в миналото или да мечтаеш за …. бъдещо въображаемо или реално съвкупление, грубо казано.

– А, съвкупление!

– От латински, – започна да обяснява Климент, който учеше редовно всяка вечер латински, – съвкуплениус, което ще рече да се съберат накуп пленници.

– О, това ли било, – захилиха се Симо и Петър.

Отец Кирил обидено надигна полите на расото си, прекоси бързо стаята и затръшна вратата зад гърба си.