Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Литургията беше започнала. Петър прочете откъс от Посланието на апостол Павел към галатяните, където се казва „Един другиму теготите си носете, и така изпълнявайте Христовия закон“. Гласът му звучеше силно и отчетливо.

Когато го слушаше една възрастна жена се разплака. Това се хареса много на Петър.

След това имаше благодарствен молебен, а по-късно и панахида.

Едва тогава Петър напусна храма. Напрегнатият неделен ден приключи за него.

Дойде автобусът. Петър попритисна хората, разбута ги и успя да се качи първи. Огледа се за място и си избра едно до прозореца. Щеше да пътува около половин час. Петър се бе облегнал и притвори очи. Той бе доволен, че е изпълнил дълга си за този деня.

Петър не забеляза, че една стара жена едва крепяща се на бастуна си, стоеше на едно от стъпалата до вратата, притисната от хората.

Когато автобусът пристигна до спирката му, Петър леко се протегна и бързо слезе.

Старицата едва се държеше на краката си и не можа да слезе, но той мина край нея, без да ѝ обърне внимание. Добре, че други хора се намесиха и ѝ помогнаха.

Петър се прибра в къщи и се зае със своите си работи. Включи компютъра си и започна да общува с много приятели по Интернет. Хората споделяха проблемите си, грижите,  … а Петър се стараеше духовно да ги напътства и поучава.

Баща му дойде при него и го помоли:

– Синко, намажи ми ръката с йод, порязах се като помагах на майка ти да чисти рибата.

– Помоли нея, – каза Петър, – тя по-добре от мен ще се справи с това.

Притича и малката му сестра:

– Помогни ми да реша тази задачата.

Петър смръщи вежди:

– Не виждаш ли, че съм зает със сериозни дела? Учи се още от сега, да мислиш със собствената си глава.

Приятел позвъни на Петър:

– В болницата съм, лежа и няма какво да правя по цял ден ….

– Добре, добре, – недоволно измърмори Петър. – Моли се! Оздравявай бързо!

Майка му дойде за нещо, но Петър махна с ръка:

– После, сега ме остави намира.

Но това „после“ се проточваше по цяла седмица, защото той беше вечно заангажиран с нещо „важно“.

Дойде време за новата неделна служба.

Петър покани близките си:

– Елате с мен днес на богослужението в храма.

Те му отговориха:

– Не днес, някой друг път може….

А сестра му направо заяви:

– Не ме занимавай с това, искам да си почина, главата ми цяла седмица е била натоварена със задачи и какви ли не уроци.

Петър вдигна рамене и тръгна сам за храма.

Там той прочете друг откъс, в който се говореше каква трябва да бъде евангелската любов.

Красиво и силно чете. Съжаляваше, че близките му останаха у дома и сега не бяха на литургията за да чуят това послание.

Старата жена, която миналия път се разплака, сега не реагира на прочетеното.

Тогава Петър я изгледа, подозрително огледа и празните места в храма и си помисли:

„Днес четох много по-хубаво от миналия път. Толкова много се старах. Защо хората не приемат Словото?“

Близо до град Тамбов се намира село Лысые горы. Тук живее Александр, той е на 80 години. В младежките си години бил увлечен от болшевизма, станал атеист и гонител на вярващите.
Веднъж в изблик на ярост против църквата, той хвърлил всички икони, които се намирали в дома му. Те изгорели, освен една. По чудо се запазила и дори не била обгорена само иконата на Св. Николай.
Освен това, иконата сякаш станала като нова след огъня. Боите ѝ засияли като нови, образа станал като жив.
Това чудо удивило много от хората в селото.
Минало време и Александр попадна в затвора, не за клевета, а за разсъждения срещу Бога. В затвора той дал обет на Бога, че ако излезе от там ще отслужи молебен на Св.Николай
През 1953 г. починал ръководителят на страната и била дадена амнистия на затворниците. Така Александр се върнал в къщи. Бившият безбожник дошъл в църквата и помолил свещеника да отслужи молебен за Николай чудотвореца.
Така чрез огнено старадание Бог обновил душата на един човек.