Живял някога един богат човек, а съседът му бил беден. Богатият вдигал големи пиршества, а бедният нямал какво да яде.

При богатият човек дошъл един странник и помолил да му дадат подслон за през нощта.

Но богатият гордо казал:

– При мен окаяните и бедните не нощуват, отиди в дом, чийто покрив е небето. Там ще те приемат.

Погалил старецът богатия по главата и той се превърнал в кон.

Странникът помолил бедният съсед на богатия да пренощува у тях. Той му отговорил:

– Влез. Коня остави в двора, защото няма къде да го прибера.

Сутринта старецът  преди да си тръгне, подарил на бедняка коня. Човекът веднага отишъл с жена си в гората и докарал от там дървета. Построил си нова къща. Впрегнал коня в ралото. Изорал, насял и получил добър добив от зърно. Започнал по-добре да живее.

На следващата година старецът пак дошъл. Сега забогателият бедняк не го пуснал да пренощува.

Старецът погалил коня и той се превърнал в човек.

– Ще се откажа завинаги от гордостта си, – казал бившият кон. – Ще завещая на децата си винаги да помагат на бедните.

А възгорделият се бедняк отново се върнал в бедната си къща и изгубил всичко, което придобил за една година.

Бил  поредният празник. На една маса седял свещеник с част от папството си.

В разгара на пиршеството той им казал:

– За християнина е много важно общението. Вярващите трябва да общуват, не само по време на молитва, но и на празничната трапеза. Главното е, общението да бъде продължително….

Симон беше добър поет. Поканиха го на едно пиршество. Той трябваше да рецитира свои стихове, написани в чест на домакина.

Поетите имат понякога странни хрумвания. Между стиховете, които бе донесъл за пиршеството, Симон бе вмъкнал и такива, които възхваляваха и прославяха Бога.

Домакинът много се засегна от това и каза на Симон:

– Ще платя само половината от уговорената цена. Нека другата ти плати твоя Господ. Щом толкова го почиташ и признаваш повече от мен.

Всички започнаха да се смеят на идеята на домакина.

– Прав е, – обади се някой от гостите, – кой е поканил Симон на пира, неговия Бог ли?

Малко по-късно в залата влезе един от прислужниците и пошепна на ухото на Симон:

– Отвън те чакат двама мъже.

Симон вдигна рамене изненадано:

– Никого не очаквам. Какви са тези мъже?

– Назоваха името ти, – допълни прислужникът.

Симон стана и напусна пиршеството. Излезе навън, огледа се, но никакви хора нямаше наоколо.

– Сигурно някой се е пошегувал с мен, – засмя се Симон.

Когато се обърна отново да влезе на пиршеството, се чу странен шум. Сякаш се пукаха и трошеха каменни стени.

До Симон долетяха викове на умиращи… Покривът на дома, в който бе преди малко, рухна пред очите му. Единствено той бе оцелял от пира.

Телата на загиналите така бяха смазани, че близките им не можаха да ги разпознаят. Но Симон освен поет имаше и друга дарба. Всичко, което виждаше се запечатваше в съзнанието му.

Той водеше близките на загиналите из руините и като стигнеха до нечии премазани останки, посочваше с пръст и казваше:

– Това е онзи, който търсихте.

Той бе запомнил, кой къде е седял до мига, когато бе паднал покрива.

Ако през новогодишната нощ се намерите под масата, не забравяйте, че участвате в празнично угощение.

Ако не можете да стигнете на масата това, което е привлякло вниманието ви, дръпнете покривката.

Не забравяйте, че културният гост е не този, който яде много, а този, който не забелязва, че вече няма нищо за ядене.

Ако ваш приятел поиска да се освежи. Разклатете бутилка с безалкохолно и му я предложете.

Ако вашата котка е изяла рибата, която сте приготвили за трапезата. Оваляйте скелетите на рибите с брашно и леко ги запечете, празнуващите гости ще останат удовлетворени.

Забавете поднасянето на празничната вечеря и на всички тя ще изглежда много вкусна, независимо от това, какво ще има в чиниите.

Ако гостите с голям апетит са унищожили всички кулинарни приготовления, без да остане нож или вилица, дошло е време да се сложи край на празничното пиршество.

Малка група от мъже бе наобиколила огнището и се грееше. Вечер, когато нощта захлупваше селото с черната си шапка, те се събираха на раздумка.

Марин извади носната си кърпичка от джоба и я разгъна. В средата ѝ се намираше почерняла кожена бучка.

– Парче от смок, – възкликна Данчо. – Защо го носиш в себе си?

– Това му е любимият талисман, – поясни Пенко.

– Това е ….. явно и неприкрито езичество, – изсъска отец Ириней.

Очите на Марин заблестяха.

– Как така, отче? – попита той с невинна физиономия.

– Това е непоносимо, – изкрещя свещеникът.

– А коя част от светите мощи на светецът в нашата църква са в олтара? – попита Марин.

Отец Ириней се навъси:

– Как смееш да сравняваш ……

– Казвали са ми, – намеси се Данчо, – че в нашият олтар е вградена частица от гръбначния стълб на светеца.

– Светотатство, – размаха ръце свещеникът. – Възмутен и съкрушен съм… Да сравняваш ….. – викна той готов да се разплаче.

– Налага се да сравнявам, – без притеснение отсече Марин. – Нали след литургия ядем тялото и пием кръвта на Христос.

Яростта пресуши сълзите на свещеника. При тези думи отец Ириней изду бузи и скочи на крака.

– Да не си посмял така да говориш за едно от тайнствата на Църквата.

Марин се приведе напред и попита:

– Искаш да кажеш, че тялото и кръвта, са само в главата ти? Че хлябът замества истинската плът? Ако е така разбирам те. В противен случай причастието щеше да бъде канибалско пиршество.

Устните на свещеникът станаха тъмно лилави, той се опита да извика, но от гърлото му излезе гъгниво гъргорене.

– Ерес! Това е ерес! Хлябът наистина се превръща в плът, а виното в кръв. Това изобщо не може да се сравни с яденето на човешко месо, – свещеникът размаха пръст. – Марине, страхувам се, че страшно си затънал. Ти прекрачи всякакви граници. Май трябва да изискам от теб специална изповед, за да те допусна обратно в църквата.

– Тогава се връщам към нашите си обичаи, – въодушевено и с ентусиазъм каза Марин. – За мен те са си добри. Видях колко струва твоята църква. Отдавна се съмнявах, в това което говореше. И защо вие свещениците пазите някакви си тайни?

– Добре, щом си решил да бъдеш езичник, върви да гориш в ада! – изкрещя отец Ириней.

– Ние не вярваме във вечния ад, забрави ли? – смирено напомни Марин.

– Вярваме в милосърдния ад, – добави Данчо.

– Тогава нищо не мога да направя за вас, – троснато каза свещеникът.

Отец Ириней вдигна ръце и затътри крака към вратата.