Архив за етикет: отдушник

Катастрофата

Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.

В страданието да видиш Бога

imagesПразниците събират хората. Тези веселия са като отдушник на натрупалата се неприязън към несгодите в ежедневието.

Този Великден събра Делян и Димо. Те не се познаваха отпреди, но взаимно се харесаха. Димо познаваше много от събралите се, докато Делян беше случайно попаднал на това място. За втория празникът се изразяваше в ядене, пиене и почивка.

Когато двамата останаха сами на масата Димо се оживи:

– Дядо ми е разказвал за „Велиден в Дахау“ през 1945 г. Хората, които току що били освободени поискали да отпразнуват Великден. И там 18 свещеници отслужили литургия.

– Та те са били на ръба на смъртта, едва са отървали кожата си, – каза Делян.- За какво им е било всичко това?
– Такива хора  наистина могат да осъзнаят напълно Страстната седмица, – с уважение каза Димо.

– Ако човек е здрав, щастлив и има успех в живота, способен ли е да схванат същността на тази Страстна седмица?

– А защо не? – попита Димо. – Състоянието на човека не е от значение. Има хора, които не могат да изпитат радостта от Великден, поради отчаяние, болка и мъка. Такива отдавна са станали безжизнени и бездушни, съвършени мъртъвци. Всеки човек  е способен да разбере смисълът на страданията Христови.

– Но ние хората сме толкова променливи, – махна с ръка Делян. – Дори и да искаме да бъдем с Христос, след това пак извършваме някоя глупост или изказваме някаква нелепост.

– Ако човек се потопи в преживяванията на Спасителят през тази Страстна седмица, никога не би могъл да забрави това, – възрази Димо. – Това страдание на Христос докосва всеки и човек се променя.

– Могат ли страданият, през които преминава човек да му помогнат да приеме Христос за свой Спасител? – попита Делян.

– Много от хората, които са били в концлагери не са били християни и не са станали такива след преживяванията си. Ето, например, Примо Леви е описал ужасите, които е преживял в един от лагерите на смъртта. Чрез книгите си той е искал да промени света, да го коригира и насочи към мир и разбирателство.

– Навярно това не е помогнало много, – в гласа на Делян се усети съжаление.

– Този човек е узнал много за човешкото достойнство и неговото пренебрегване, но не е разбрал какво Христос е направил за него. До колкото зная се е самоубил, защото не е могъл да преживее зрелищните шествия на неонацистите в мирно време, – обясни Димо.

– Тогава какъв е смисълът на страданието, което този Леви е преживял? – попита Делян.

– Страдания без Христа съществуват, но това не означава, че са безсмислени, че Бог не просвещава човек по някакъв друг начин. Тези хора могат и да не станат християни, но смисълът на страданието виждат в други неща, които са вложени в Христос, защото човешкото достойнство е чувство, което е заложено в човека от Бога.

– Някои казват, че страданието приближава човек до Христос, но изглежда това не винаги става – констатира Делян.

– Страданията могат да приближат човек до Бога, но могат и да го отдалечат. Могат да го променят, но могат да убият  всичко човешко в него.

– Изглежда не е много лесно да видиш в своите страдания присъствието на Бога, – въздъхна Делян.

– Да, но за тези, които са способни на това, се оказва спасение, – каза уверено Димо.

– Това означава ли, че страданията, които са преживели хората в концлагерите и не са им помогнали да станат християни, са били напразни?

– А дали за това, че не са могли да простят на своите мъчители, не е станало пречка да станат християни? – попита Димо, като внимателно се вгледа в своя събеседник.

Делян се замисли. Той  разбра, че ако се ядосва на някого, не може да му прости и изкарва цялата си злоба върху него, всичко това става преграда между него и Бога.

През каквито и страдания да премине човек, ако не иска да възприеме Истината, той остава неспасен …

Още живот

паруневпейчинов1В една тъмна нощ Васко караше автомобила си. Колата се занесе настрани, а Васил беше изхвърлен от седалката.

След 12 часа лекарите обявиха, че 18 годишният младеж не е могъл да се справи с многобройните си наранявания.

Това бе голяма загуба за неговите близки.

Васко беше спортист, герой за малката си сестра и отдушник за майка си. На сестра му Сара и майка му Юлия им бе трудно да се сбогуват с Васко. Това беше тежка мъка, която щеше да ги съпровожда през целия им живот.

Но веднъж се случи нещо изумително.

Майка му си спомни, че когато Васко бе жив казваше:

– Искам да стана донор за органи, в случай, че се случи нещо със мен.

Това негово желание бе изпълнено.

На Елена Найденова присадиха бъбрек и панкреас от него.

Лекарите казваха за нея:

– На Елена не ѝ остава много време.

Но благодарение на трансплантацията, те все още е жива.

Измина една година. Сара и Юлия бяха отишли на гроба на Васко. По същото време Елена минаваше наблизо с мъжа си и му предложи:

– Нека да идем на гроба на Васко.

Когато Юлия видя Елена да приближава гроба на сина ѝ, майчиното ѝ сърце трепна. Тя разбра, коя е тази жена.

Юлия и Елена се прегърнаха.

– Той е моя герой, – каза Елена като погледна към гроба на Васко. – Благодарна съм му, че ми подари още живот.