Христо бе мисионер. Днес бе стигнал местоназначението си и това бе след мъчително пътуване. Странното бе, че отиваше към църква, за която твърдеше:

– Там има хора, които никога не са чули Евангелието.

Нетърпеливият млад мисионер пристигна на мястото, където смяташе, че съществува голяма група от хора, които бяха напълно недокосната от Евангелието през цялото си съществуване.

– Това може да е най-трудното мисионерско поле досега, – каза си той, докато оглеждаше голямата църква, която някога е била известна като спортната арена. – Като си помисля, че всяка неделя това място се изпълва с хиляди и хиляди хора, които никога не са чували добрата новина за Исус Христос. Напълно празно платно от сърца за делото на Светия Дух.

Христо не губи време и се приближава до група членове на църквата.

– Здравейте! Чухте ли добрата новина за Исус Христос? – попита той.

– Какъв е този „Исус“, за който говорите? Това нова криптовалута ли е? — попита един от мъжете.

Не след дълго голяма тълпа се беше събрала около Христо, който започна да чете от Библията, книга, за която никой от тях не беше чувал нищо преди.

Вечерта Христо се молеше за възможността да посети и други църкви, за да занесе Евангелието на нецърковните хора.

Хората в заведението почти не го забелязваха, но масите бяха добре подредени с чисти покривки, подът лъщеше от чистота, …. Всичко бе точно направено.

Мирон бе в заведението от десет минути, но му направи впечатление именно този човек.

Колкото повече го наблюдаваше, толкова повече се изумяваше от него:

– Работи много бързо, – каза си Мирон. – Забелязва, ако липсва нещо и го доставя, преди някой да го поиска.

Мирон се усмихна:

– Този мъж работи педантично, независимо от това, дали някой го забелязва.

Мирон завъртя глава, тупна се по коляното и добави:

– Ето това е! Човек трябва да работи всекидневно така, че да спечели уважението на външните хора.

Мирон напълно разбираше, как може да се предложи тихо свидетелство за Евангелието, което лесно се открива в привидно малките действия на служене за другите.

Мариан Антонов стана толкова духовен, че един ден заяви:

– Вече не се назидавам от проповеди, в които се говори за Евангелието. Аз съм много по-напред от тези основни неща. Исус Христос умря за вашите грехове.

– Но Той е умрял и за твоите грехове, – възразиха му веднага.

– Тези проповеди бяха добри, когато бях в началото на християнския си живот, но сега съм много по-напред …, – категорично отсече Мариан.

– Тогава какви проповеди могат да изграждат твоята вяра? – го попитаха.

– Такива, които изследват сложната херменевтика на по-слабо изучаваните библейски пасажи, – отговори самодоволно Мариан.

След като усвои целия Нов завет, Антонов премина изключително към изучаване на по-малките пророци и вече не губеше време с по-очевидните евангелски увещания.

Обикновено Мариан се мръщеше в такива случаи:

– Щом чуя пасторът да ни кани да се обърнем към Евангелието на Йоан, веднага се отдръпвам …

– Какво лошо има в това?

– Колко пъти трябва да чуя, – възмути се искрено Мариян, – че греховете ми са простени чрез завършеното дело на Исус на кръста?

На такъв няма какво повече да се обяснява, той вече всичко знае и търси нови неща, с които да задоволи духовния си глад.

В последно време Антонов четеше усилено К. С. Луис и обяви тържествено:

– Скоро ще премина към по-сложни мислители.

Все едно вятър премина покрай Иван. Това бе Петър, който постоянно тичаше за нещо на някъде.

Иван извика:

– Петре, нямали да поспреш за минута и да забавиш малко живота си?

Продължавайки бързо да напредва към следващата цел, Петър отговори бързо:

– Имам толкова много работа за вършене. Ако спра, кой ще ми я свърши?

– Почакай, – провикна се Иван, – какво направи Исус в последната събота от живота си?

Внезапно Петър спря, замисли се и бавно каза:

– В нито едно от Евангелията не се споменава за това.

– Аха, изглежда, че Исус беше тих през този ден, – усмихна се предизвикателно Иван.

Петър разтърси глава и попита:

– Искаш да ми кажеш, че след като остава една седмица живот, Исус е спазвал съботата? Или че Исус е смятал поклонението за по-важно от работата?

– Точно това искам да ти кажа, – спокойно поде Иван. – Ако Исус намери време да спре бързането и да седне в тишината, мислите ли, че и ти би могъл да направиш същото?

– Той е могъл, нали е Божия Син, но не и аз. Имам прекалено много работа за вършене.

И ускори ход нататък.

Гласът на Иван го догони:

– Ако беше поспрял за малко с Него, дали нямаше да свършиш много повече, отколкото си очаквал?

Но остана без отговор, защото Петър бе отлетял да върши работите си.

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.