Приятелите на Павел Третяков го наричаха „архимандрита“. Причината за този прякор бе интересна. Павел избягваше да се среща с жени по всякакъв възможен начин и дори не мислеше да създаде свое собствено семейство.

Майка му бе напълно доволна от това, защото цялата любов на сина ѝ принадлежеше.

Съвсем неочаквано в Италия Павел видя Вера Мамонтова в една от пиесите, в която играеше и се влюби в нея. Двамата се запознаха.

В Москва Павел започна редовно да посещава къщата на Вера.

Две години Третяков не смееше да обясни чувствата си към Вера, но почти всяка вечер прекарваше у Мамонтови.

Всички в този дом очакваха с нетърпение по-решителни действия от страна на Павел.

Една вечер Третяков се обърна към възлюбената си:

– Госпожице, ще ви задам един въпрос, на който трябва ми да отговорите откровено – и моментално Павел се изчерви.

Лицето на Вера също се обагри в червено.

Всички наоколо тръпнеха от очакване. Някой съвсем тихо, едва чуто каза:

– Най-после.

Павел погледна Вера смутено, след което бавно и притеснено попита:

– Искате ли да живеете с майка ми или би било по-приятно за вас да живеем сами?

Наоколо леко се усмихнаха. Очакваха обяснение, но то излезе някак по-различно.

– Е, по-добре така, – казаха си те, – отколкото нищо.

Не след дълго бе извършено бракосъчетанието. Вера избра да живее в жилище отделно от майката на Павел, която бе настанена в друг дом. Като добросъвестен син Третяков посещаваше майка си всеки ден, но не вечер, а сутрин.

Трябва да се отбележи, че Павел имаше невероятен късмет с избраницата си. Вера прие увлечението на мъжа си по живописта, предаността му към галерията и неприязънта му към светските събития.

На двамата им се родиха шест прекрасни деца.

След години, когато Вера се парализира Павел призна:

– През целия си живот не можех да реша кое е по-скъпо за мен – галерията или тя. Сега виждам, че тя ми е по-скъпа.

През декември 1898 г. Павел Третяков почина, няколко месеца по-късно Вера го последва.

Стоян се стовари на дивана и притвори очи.

– А, уморени сме, – обади се баща му.

Не последва никакъв отговор. Стоян просто искаше да го оставят намира.

– Уморяваме се от отношенията, които не работят – продължи философски бащата – или от тела, които отказват да се лекуват. Писнало ни е често да посещаваме терапевта или да имаме щастливи часове, които не водят на никъде.

Раменете на Стоян се отпуснаха. Клепачите му започнаха да се затварят. Той беше много уморен.

– Какво сме създали? – крачеше с ръце за гърба си бащата. – Уморено поколение.

Стоян вече се унасяше, когато чу баща си да казва:

– Виновна е трудовата ни добросъвестност. Стремим се към невъзможни неща. Все едно оседлаваме кон и го пришпорваме: „Хайде, давай!“

Стоян вяло махна с ръка и се опита да заспи.

Бащата не преставаше да намила:

– За нашата умора обвиняваме Интернета, но не изключваме компютъра си. Истинската причина за нашето изтощение е гордостта, че живеем без илюзии и миражи.

Стоян въздъхна тежко. При такава тирада и то доста гласовита, трудно можеше да се заспи.

Настойчивият глас на баща му не спираше:

– Гордеем се с дългите часове на работа и късните си полети. И какви са последствията? Изтощено общество.

Стоян нервно се надигна и седна на дивана. Гневно погледна баща си и с неприязън попита:

– И какво според теб трябва да се направи?

– Исус кани всеки от нас: „Елате при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“.

Домът се намираше на самият връх на възвишението. Беше на три ката. Целият бе от камък.

Изгладени естествени дъбови дървета на два пояса го опасваха. Те  бяха като допълнителен екстериор към сградата.

Покривът бе от от едри каменни плочи, които образуваха солидна стряха.

Домакинът бе поканил в дома си само видни хора. Самият той изпитваше неприязън към простолюдието.

Когато минеше край някой по-беден човек или жена с много деца, които подсмърчаха или плачеха, обръщаше глава на другата страна.

Той не бе от тях. Нямаше нищо общо помежду им. Изпитваше чувство на превъзходство над тази тълпа.

Той беше много повече от тази многолюдна паплач, няколко степени над тях.

Придружаващите го оглеждаха къщата и цъкаха с език. Един от тях шеговито каза:

– Продане, ти си издигнал истинска крепост. Само не знам от кого ще те пази тя ….

– От кого ли? – Домакинът смръщи вежди и кимна с глава към селото. – Богатството предизвиква завист, а тя лесно може да се превърне в злоба, която търси всякакъв повод да раздуха и най-малката искра, за да предизвика пожар.

Попиталия само поклати глава и си помисли:

„Виж ти какво ставало в мирните дни, когато не ни заплашват войни или природни катаклизми?!

Всеки позабогатял и придобил власт е започнал да мисли само за себе си. Кой знае колко такива крепости са издигнати и ще продължават да се издигат?“

Живееше в старата гора една малка добродушна светулка, зъл черен бръмбар и малки мушички.
Настъпеше ли нощта бръмбарът тръгваше на лов за тези дребни крилати насекоми.

Малката светулка съжалявала мушиците и се чудеше:

– Как да им помогна и да ги отърва от лапите на това недружелюбно твърдокрило насекомо?

Дълго мисли и накрая откри начин, как да ги предпази.

На другия ден светулката отиде при бръмбарът и му предложи:

– Вземи ме на работа при себе си.

– А какво можеш да правиш? – изпълнен със съмнения попита бръмбарът.

– Ще ти осветявам пътя през нощта.

– Искаш да кажеш, че ще бъдеш за мен като фенерче? – подскочи черния злодей.

Светулката само плахо кимна с глава в знак на съгласие.

– Това е страхотно! – възкликна бръмбарът.

И той си спомни колко често се блъскаше в тъмнината и натъртваше тялото си при падане.

– Чудесно, – зарадва се бръмбарът, – мушиците обичат да летят на светло. Аз ще ги виждам и ще ги ловя по-лесно.

Цялата гора се възмути:

– Какво прави тя?

– Помага на злият!

– Няма ли съвест?!

Даже дивите животни обърнаха гръб и престанаха да разговарят със светулката.

Какво можеше да направи тя? Нима можеше да им разкрие тайната си? Ако бръмбарът разбереше, всичко ще свърши и малките мушички ще погинат.

Светулката се направи, че не забелязва неприязънта на животните и през първата нощ тя се отправи на работа при бръмбара.

Мушиците забравиха всичко на света и доверчиво полетяха към светлината.

Но, когато забелязаха как от мрака изпълзя черният бръмбар, с ужас се втурнаха назад. Така мушиците успяха да избягат далеч от злия си враг.

А когато дойдоха на себе си, започнаха да осъждат светулката:

– Заради нейната светлина насмалко бръмбарът щеше да ни хване.

Горките, дори не се досетиха, че светулката с тайния си подвиг ги бе спасила от смърт ….

Слънцето грееше радостно и щастливо. Пролетта разкриваше своите прелести, омайваше с разноцветната си дреха, упойваше с нежния си аромат. Птиците се надпяваха и весело огласяха простора.

Станчо се смеси с хората, които се бяха насочили към църквата. Не му се вярваше там да види нещо интересно, но негов приятел го бе поканил в неделя на богослужението.

Той изпитваше неприязън към свещеници, църквите и всякакви такива неща свързани с християнската религия, които още от детството му бяха натрапвани като нещо ненужно и пълна заблуда за хората, увлечени по всичко това.

Но слушайки обясненията на приятеля си за някой си Исус, у него се зароди желание, сам да провери как стоят нещата.

– Само ще надникна – каза си Станчо – и ако ми стане скучно, тихо ще си изляза.

Настани се отзад близо до вратата. Изобщо нямаше намерение много да се задържа вътре в църквата.

Хорът запя и Станчо се заслуша в думите на песента.

„Не е лошо, – помисли си той, – също като на концерт. Изпълнението също е добро и приятно за слушане“.

Скоро след това на амвона застана един белокос човек. Той отвори една дебела книга и прочете:

– „Елате при Мене всички отрудени и обременени и Аз ще ви успокоя! Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си! Защото игото Ми е благо и бремето Ми е леко“.

Нещо трепна в гърдите на Станчо. В последно време той имаше много неприятности в работата си. ….

И младежът се заслуша в думите на този човек. Усети как му стана леко на душата. Сякаш някаква огромна тежест падна от плещите му.

Станчо падна на колене, а по лицето му неудържимо се стичаха сълзи. Когато се изправи той сияеше. Беше толкова радостен след службата, че бе готов да прегърне и целуне всеки.

Станчо забеляза, че на една от пейките в църквата седи един мрачен и намръщен мъж. Той го приближи:

– Здравейте! – поздрави Станчо радостно. – Исус ме спаси! Той прости всичките ми грехове!

Мъжът повдигна глава, изгледа младежът и каза:

– Аз съм дякон.

Станчо бе толкова щастлив и преливащ от блаженство, че реши да ободри мъжа:

– Не се притеснявайте, – каза възторжено младежът, – Исус и това ще ви прости ….

Мъжът започна да се смее неудържимо. Станчо се зарадва, че успокои този мъж, но нещо му подсказваше, че нещо не беше наред.

Малко след това той разбра грешката си и по-късно, когато разказваше за този случай прихваше неудържимо.