Прополисът е наречен още клей. Той е един от най-ценните пчелни продукти. Клеят представлява смес от смоли, восък и прашец от пъпки и цветове на растенията. Обогатен е с ензими и е подложен на млечно-кисела ферментация в храносмилателната система на пчелите.

С тази смес пчелите извършват дезинфекционни дейности в кошера и се предпазват от инфекции. Прополисът защитава пчелите от вредното действие на слънчевата радиация, плесени, бактерии, вируси, гъби и др.

Прополисът е изключително ценен продукт и се използва за лечение и профилактика на много болести. Той съдържа витамини, етерични масла, минерални соли, микроелементи, хормони и ферменти.

Клеят има дезинфекционно, противовирусно, обезболяващо и стимулиращо действие. Също така понижава нивата на холестерола в кръвта и повишава броя на червените кръвни клетки. Единственият риск при лечение с прополис е алергична реакция, която се наблюдава при около 5% от хората.

Клеят може да се използва по няколко начина. Единият е директно. Взема се парченце клей и се прави топче с размера на грахово зърно. Може да се смуче или да се глътне, но трябва да бъде предварително смесен с краве масло, за да не заседне някъде в тънките черва и да ги перфорира, тъй като е много силен.

Другият начин е като се разтвори в медицински спирт. Може и в ракия. След това се пие на капки като водно-спиртен разтвор.

30 грама клей се разтваря в 100 мл. етилов алкохол и след ден-два се вземат 20 до 30 капки за възрастни (10 за деца), които се разтварят във вода. Същият разтвор има много добър ефект и при намазването на следоперативни или незарастващи рани.

Отстраняването на бенки и брадавици с прополис е  доста разпространено в азиатските държави. Използва се прополис смесен с пчелен восък.

Сместта се разтопява на водна баня и се прибавя сок от лимон. Прополисът действа като антибиотик и помага бенката да падне, без да се разранява.

Прополисът е изключително полезен и за устната кухина: за парадонтоза, стоматитни заболявания, за гърлото, както и за стомашни заболявания  като язва, гастрит, колит и т.н.

Прополисът е универсално лекарство.

Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….

 

Юноша попитал един мъдрец:

– Какво да направя, за да стана мъдър като теб?

– Иди на улицата и постой там около десет минути, – отговорил мъдрецът.

На улицата валял силен дъжд. Младежът напразно се опитвал да се скрие от студените дъждовни капки. Скоро той се върнал при мъдреца. Той бил мокър и настръхнал от студ.

– Постоях на улицата и сега какво да правя? – попитал младежът.

Мъдрецът го попитал:

– Докато стоя на улицата, за какво си ми мислеше? Може би ти е дошла някаква идея?!

– В главата ми се въртеше само една мисъл: „Изглеждам като пълен глупак“.

– Това е велико откритие, – казал мъдрецът, – когато осъзнаеш, че си глупав, ти правиш първата си крачка към мъдростта.

Небето се бе забулило с облаци. Не беше много студено, дори вятър нямаше. Петър и Мария решиха да отидат по магазините да напазаруват, докато не е заваляво.

Селото, в което живееха, беше голямо и тъй като се намираше близо до града, бе оживено и в него имаше множество магазинчета за какво ли не. Хората пазаруваха там, където им бе по-близо или им харесваше обслужването и стоките.

Петър и Мария най-напред се отбиха в един отскоро появил се зеленчуков магазин. При едно от обикалянията си из селото Мария го бе „открила“. Тогава поговори с младата жена, която продаваше. Хареса ѝ обстановката и си обеща пак да отиде там.

И ето сега с мъжа си бяха в този зеленчуков магазин. Плодовете и зеленчуците бяха подредени с мерак. Нямаше нищо случайно поставено или небрежно нахвърляно. Отсъстваше миризма на гнило или развалено. Усещаше се свежия аромат от плодовете и заленчуците.

– Здравейте, – поздрави ги весело продавачката. – радвам се, че отново дойдохте, – обърна се тя към Мария. – Миналия път, когато казахте, че ви харесва тук и ще се отбиете отново, помислих, че го направихте от учтивост.

– Нямах намерение да ви правя комплименти, казах ви истината, – засмя се Мария. – Наистина ми харесва тук, а и вие ме обезоражавате с вашата усмивка.

Надя, така се казваше пеодавачката, засия от радост.

– Заповядайте, изберете си, каквото ви харесва, – предложи продавачката.

Мария се наведе над една щайга и започна да слага  в наелонова торбичка лук. Избра си и няколко глави чесън.

– Навън заваля, – каза Петър, – ще се намокрим хубаво, докато се приберем.

Мария подад торбичките за теглене на Надя и я попита:

– Днес времето е мрачно, как я карате сега в магазина?

– Не обичам такова време, – призна си Надя.

– На пък ми харесва, – засмя се Мария.- Обичам да слушам как дъждовните капки барабанят по прозореца.

– В такова време предпочитам да съм си в леглото и да си пусна телевизора, – каза Надя.

– Телевизор? – измърмори Петър недоволно.

– Е, може и с книга, – съгласи се Надя, – но не и да съм на работа.

– В такова време и на мен не ми е приятно да бъда на работа, – солидарно заяви Мария, – пък и днес е събота. Няма ли да почивате?

– Утре ще почивам, – обясни Надя, – но от следващата седмица, ще работя и в неделя.

Мария сбърчи вежди.

– Ето написала съм, че работя до 7 часа, – поясни за положението си Надя, – но докато почистя идват хора и не мога да им откажа.

– Трябва да почивате, – загрижено каза Мария. – Иначе ще загубите усмивката си.

Надя се усмихна.

– Да не бъде, – прибави Петър.

– Вие сте млада жена, не позволявайте, капризите на клиентите и преумората да ви отнемат радостта и усмивката, – посъветва я Мария.

– Ще внимавам, – усмихна се Надя.

Петър и Мария си тръгнаха. Дъждът ръмеше. Бяха забравили да си вземат чадъра, но това не им развали веселото настроение.

– Ще станем по-свежи и млади, – пошегува се Петър.

И двамата тръгнаха бодро към дома.

Беше края на април. Едри дъждовни капки падаха върху листата на току що разлистилите се дървета.

Страти избяга от работилницата на чичо си, защото бе счупил няколко гърнета. Смеси се тълпата и реши да се прибере, когато притъмнее.

Момчето забеляза, че на едно място от площада се струпва повече хора от обикновено.

„Там става нещо интересно“ – помисли си Страти и пое веднага в тази посока.

Когато приближи разбра, че щяха да горят някаква старица на клада. Страти никога не бе виждал такова нещо, за това застана там да гледа.

– Какво престъпление е извършила? – попита той хората около себе си.

– Тя е лолард. Такива като нея твърдят, че тялото Божие на олтара е просто парче хляб.

– Като хлябът, който правят пекарите ли? – попита Страти.

– Пуснете детето напред да види, – извика някой. – Нека се учи. За него ще е от полза да види, как горят еретиците. Та после редовно да ходи на литургия и да изпълнява всичко, което му казва свещеникът.

Избутаха го най- отпред.

– Ела тук до мен момче, – каза една едра жена. – Ще ти се опростят греховете, ако гледаш. А на онези, които носят подпалки за кладата, ще им се опростят 40 дни от престоя им в чистилището.

Когато стражите доведоха старата жена до кладата, хората започнаха да крещят и да ѝ се присмиват. Тя беше много стара според представата на Страти. Стражите почти я носеха. На места косата ѝ бе изскубана на кичури.

– Сигурно сама се е скубала от отчаяние, – говореха хората зад нея, – когато е осъзнала греховете си

Зад еретичката вървяха двама тлъсти монаси, които пристъпваха гордо и наперено.

– Виж я само, – каза жената до Страти, – осемдесет годишна е, а е порочна до мозъка на костите си.

– Няма никакви тлъстини, – обади се един мъж, – всичко ще свърши много бързо, ако вятърът не промени посоката си.

– Но какъв е грехът ѝ? – попита Страти.

– Нали ти казах, – сгълча го жената до него.  – Освен това, е казвала, че светците са просто дървени фигури, нарисувани върху стените.

Изведнъж едрата жена вдигна ръце свити в юмруци и нададе рев. Хората покрай нея подеха с вой вика ѝ.

Тълпата сякаш кипеше. Всички се блъскаха напред, виеха, свиркаха и тропаха с крака. При мисълта какво ще види, на Страти му стана студено.

– Гледай, – насърчи го жената до него.

Стражите привързаха старицата с верига към стълба. Появи се свещеник, който я призова да се откаже от ереста. Устните на жената се движеха, но не можеше да се чуе какво говори.

– Ако я убедят да се откаже, ще я пуснат ли да си върви? – попита Страти.

– Кой те ли? – засмя се едрата жената. – Няма да я пуснат. Виж как призовава сатана на помощ.

Всички се оттеглиха, а стражите почнаха да трупат дърва и слама около старицата.

Дъждът бе спрял и слънцето се бе показало зад облаците.

Когато палачът се появи с факла в ръката, пламъка ѝ изглеждаше много блед  под слънчевите лъчи, по-скоро бе като някакво раздвижване на въздуха.

Монасите пееха издигнали кръст пред старицата. Сред дима жената пищеше.

– Сега вече призовава светците, – казваха хората наоколо,

Когато димът се разнесе, се виждаше как пламъците бяха обхванали жената. Тълпата зарева възторжено. Мина доста време преди писъците на горящата да престанат.

– Никой ли не се моли за нея, – попита Страти.

– Че какъв смисъл има?

От старицата не бе останало нищо, но стражите обикаляха около кладата и хвърляха към огъня търкулналите се навън главни.