Стефан реши да си направи експеримент. Той реши да провери днешната култура и твърденията на мнозина край него:

– Днес повече от всякога е лесно и удобно, един вярващ да загуби фокуса си върху Бога.

Стефан включи думата „Бог“ в популярна търсачка.

Отговорите бяха изненадващи.

Той получи близки до сайтовете за „секс“. Освен изброените хиляди за религия и духовност имаше хиляди за филми, стотици за съвети в дома и градината….

И тези цифри нарастваха експоненциално.

– Ние сме само на едно кликване с мишката от безброй връзки, – каза си Стефан, – уеб страници и чат стаи, които определят Бог, предефинират Го, преработват Го в нашия собствен образ или Го обясняват напълно. И всичко това е толкова близко до нас.

Стефан тръсна глава и продължи:

– По-важно от всякога е да останем фокусирани върху истинския Бог и Неговия Син, Исус Христос. Не можем да позволим да бъдем отклонени от лъжи или изкушения, които ще се окажат разрушителни за нашата вяра.

Как да „поправяме мислите си“ и това, което „гледат очите ни“?

„Затова, свети братя, които участвате в небесното призвание, насочете мислите си към Исус, апостола и първосвещеника, когото изповядваме, нека насочим очите си към Исус, началника и усъвършенствателя на нашата вяра“.

Старата поговорка е вярна, че очите са прозорец към душата.

И така, какви неща ще допуснат очите ви в душата ви днес? Това е ваше решение.

Трябва да бъдете силни и самодисциплинирани.

Не оставяйте очите ви да ви водят там, където всъщност не искате да отидете.

Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.

Петър се втурна в близката бакалия и попита:

– Извинете мога ли да ползвам телефона?

– Да, заповядайте, – магазинерът посочи с ръка апарата.

Петър бързо набра един номер, който прочете от бележка, която измъкна от джоба си.

Проведе се следният разговор:

– Господине, бихте ли наели трудолюбив, честен млад мъж да работи за вас?

– О… вече имате трудолюбив, честен млад мъж ….

– Е, благодаря все пак! – бързо каза Петър.

Той затвори телефона и се усмихна, даже започна да си тананика.

Магазинерът чу разговора и се озадачи:

– Как може да сте толкова весел? Човекът, с който говорихте, вече е наел някого и не ви иска….

Петър сияеше целият:

– Разбирате ли, аз съм този трудолюбивият младеж. Просто проверявах, дали работата ми е сигурна.

Вие бихте ли постъпили така, за да разберете какво началникът ви мисли за вас?

Йорданка бе съвестна в работата си. Всяка от поставените ѝ задачи тя извършваше с голямо старание и усърдие. Това не остана незабелязано от началниците ѝ.

Един ден бе ѝ предложено:

– Какво ще кажете да започнете да ръководите отдела, в който работите.

Йорданка се смути. Тя бе млада и отскоро работеше в отдела.

За това тя каза:

– Може ли да си помисля малко?

– Добре, – съгласи се мъжът срещу нея. – Надявам се да се съгласите в най-скоро време.

Щом се прибра в къщи, Йорданка застана на колене и попита Бог:

– Господи, как мога да ръководя отдел с толкова малко опит? Защо ме издигаш до този пост? Ами ако се проваля?

Изведнъж Йорданка усети как тежкото ѝ бреме падна и осъзна, че Бог бе с нея.

– Не е нужно да се тревожа дали ще успея в работата си, – каза си тя. – Достатъчно е да се доверя на Бога и Той ще ми помогне да свърша нужното.

Нека доверим изцяло живота си на Господа.

Хубаво е да пътуваш, но когато попаднеш в някое забутано, забравено от хората място, не се чувстваш добре. Това особено важеше за Нако Страхилов.

Той бе свикнал да си угажда във всичко. Не признаваше никакви неудобства.

Случи се така, че по служба бе изпратен в едно затънтено селище. В него живееха малко хора, а той трябваше да провери как стоят нещата там.

Началникът му го извика и каза:

– Отиваш в Затънтено и прегледай колко хора има там. От пет години не са си плащали данъците.

– Ами ако няма жив човек там? – попита Страхилов, огорчен, че го пращат на такава неблагоприятна мисия.

– Отиваш в кметството и преглеждаш всички книжа, – натърти началника, нетърпящ никакви възражения.

Нако излезе с наведена глава и изпухтя.

Прегледа картата, но такова селище не намери на нея. Обърна се към секретарката си. Тя потрака върху клавишите на компютъра и му представи маршрута до там.

Страхилов погледна листа, подаден от секретарката му и с нежелание напусна спокойния си добре оборудван офис.

Качи се в колата и потегли.

– Какво толкова? – каза си Нако. – Преглеждам нещата надве натри най-много за час два и се прибирам.

Тръгна рано през деня, но пътя бе дълъг до там и пристигна късно следобед.

От пръв поглед селището изглеждаше необитаемо. Схлупени къщички се подпираха една друга с риск и да се срутят едновременно. Не се чуваше лай на кучета, за други животни да не говорим.

Страхилов се запъти към една по-представителна постройка, като измърмори:

– Навярно това е кметството им.

Бутна вратата, но тя бе заключена.

Изведнъж до него застана човек с излинели дрехи и с каскет, който не знаеше цвета си.

– Кого търсите? – попита човекът.

– Кмета, – отвърна троснато Страхилов.

– За какво вие?

– Това не е твоя работа, – ядно скръцна със зъби Страхилов.

– Аз съм кмета, – заяви мъжът. – По каква причина са ви изпратили при нас?

Нако бе изумен. Огледа човекът, който се бе представил за кмет. Все още не му се вярваше, че това е онзи, който търсеше.

Накрая Страхилов прие стоически ситуацията и заяви:

– От пет години не сте си плащали данъците. Дойдох да прегледам книжата ви.

– Е, кой да ги плаща? – надигна рамене кмета. – Хора не останаха.

Но го покани вътре и разтвори тефтерите. Те бяха прашни. Кой знае от кога не бяха пипани.

Нако недоволно ги изтупа, след което се зае да ги изучава. Докато вникне в подредбата на написаното, се стъмни.

Кмета застана до Нако и му предложи:

– С това можете да се заемете и утре. Елате, да вечеряме, а после ще ви покажа, къде ще преспите.

Страхилов не бе доволен от това забавяне. Искаше час по-скоро да се прибере, но обстоятелствата го принудиха да приеме поканата.

Вечерята не беше лоша и Нако се надяваше леглото му да не е много твърдо. След като поговориха за хората в селището, кмета го отведе в стаята му.

Леглото бе постлано с чисти бели чаршафи, които ухаеха на домашен сапун. Нако седна на кревата и се успокои, поне бе мек.

Легна и се замисли върху случилото му се. Изведнъж усети, че нещо се движи по пода.

Бързо светна лампата и се загледа в посоката, от която идеше шума.

Там лежаха три буболечки. Той излезе от врата навън и извика:

– Ей, бързо елате!

Дотича слабичък мъж, с килнат на една страна калпак и сънени очи.

– Какво има? – попита мъжът.

– Виж, – Нако посочи едрите буболечки на пода.

– Е, те са мъртви, – засмя се мъжът.

Малко след това към тях се проточи дълга върволица от черни насекоми, които се бяха насочили към трите буболечки. Те издаваха бръмчащ и неприятни за ухото звуци. Изгледа това бе смутило спокойствието на Нако.

– А това какво е? – нервно попита Страхилов.

– А дошли са за погребение животинките, – засмя се мъжът.

Нако го погледна изненадано и си помисли:

„Този сигурно е откачен!“

– И сега какво? – задавено попита Нако.

– Лягайте си спокойно, те няма да ви закачат, – каза мъжът и напусна стаята.

Страхилов цяла нощ не мигна. Гледаше проточилата се паплач и не смееше да мръдне.

Едва дочака утрото. Набързо прегледа предоставените му книжа, дори не разбра какво пише в тях.

Хукна към колата и потегли, а на началника си докладва:

– Там са останали само една шепа полудели хора.