Стоян седеше пред чертежа и ступаните материали и леко се почесваше по главата.

– Ох, как ще се справя със всичко това? – питаше се той със съмнение.

То бе породено от мисълта натрапила се в главата му:

„Не, не можеш. Винаги се проваляш. Не си въобразявай, че този път ще успееш“.

А тих и нежен глас, който Стоян едва долавяше, му шепнеше:

– Можеш! Не се страхувай! Аз ще ти помогна.

Но нахалникът кънтеше в главата му:

– Бог те е изоставил. Не го търси.

Стоян беше поставен пред избор. Той трябваше, сам да реши, кого да слуша.

В този момент Стоян си спомни думите на баща си:

– Не давай ухо на глупаците и присмивачите, по-добре слушай гласа на Бога.

Стоян въздъхна тежко и реши в себе си:

– Трябва да заглуша старите гласове, които ме връщат назад. Моят избор е да слушам Господа!

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Младен бе навел глава и разсъждаваше на глас:

– Бог знае, че живеем в общество, обсебено от материалните неща. Дори се състезаваме помежду си, за да видим кой може да придобие най-много от тях, а интелигентността си определяме с количеството неща, които сме придобили.

Приятелят му Борис дълго го слуша, но се намеси:

– Телевизия и рекламите навсякъде ни бомбардират с посланието, че ако искаме да бъдем наистина успешни, трябва да имаме много неща.

Младен сбърчи нос и се засмя:

– Притежанията с ярко опаковката лъжа, са в състояние да ни дадат власт, уважение, приемане и безопасност.

– Забележи, – отбеляза Борис, – продажбите докосват дълбоко чувствани ни нужди и ни карат да се гърчим, докато не ги придобием.

– След всяка добита желана стока ставаме ли удовлетворени? – попита Младен с насмешка.

– Това може да бъде нов компютър, нова къща, нова кола, нова и по-добре платена работа или нов гардероб. И не е ли вярно също така, че кратко време след като го закупим, той не е достатъчен и трябва да бъде заменен с друг? – на свой ред зададе въпрос Борис.

– Цикълът на материализма винаги завършва с някаква форма на пристрастяване – наблегна на думите си Младен. – Това, което сме мислили, че ще ни освободи, в крайна сметка ни поробва.

– Ако сме в капана на материализма, ние никога не притежаваме неща, те ни притежават, – подкрепи го Борис.

– Би било наистина глупаво, ако трябваше да изживеем живота си, печелейки всички неща, които светът може да предложи и след това да го загубим завинаги. Ако временните неща на този свят ни разделят от вечния Бог на небето, ще бъдем глупаци да прекарате живота си в преследване на материалните неща, – констатира Младен.

Той бе перефразирал стих от Библията, в който се казва:

„Защото какво се ползува човек, ако спечели всичкия свят, а погуби или ощети себе си?“

Времето се стопли. На дъждовете им омръзнаха да валят и спряха. Слънцето се усмихна на всички и огря гори и поля.

Какво по-добро време от това за размисъл?1!

Петко и Валери не чакаха покана и потеглиха към близкия хълм, пресичайки местната гора.

– Мислиш ли, че наивникът е глупак? – попита Петко.

– Е, чак глупак …., не. – сбърчи нос Валери. – Вярно е , че вярва на всичко. За това такива лесно се подвеждат и се манипулират…..

– Да, те са като децата, – възкликна Петко, прекъсвайки приятеля си. – Впечатляват се от нещо интригуващо и много интересно.

– Да не говорим, когато търсят одобрението на някои други, особено ако са властни характери, – махна с ръка Валери.

– Така подкрепят и диктаторите, които им обещават мир и благоденствие, – допълни Петко.

– Уж са интелигентни, но не желаят да размишляват сериозно върху проблемите, – повдигна вежди Валери.

– Такива лесно се подвеждат по начините и методите за по-бързо и лесно забогатяване, – засмя се Петко.

– Въпреки това не трябва да бъркаме доверчивостта и наивността, при която липса задълбочено мислене, – наблегна сериозно Валери.

– Веднъж бях сред група простички хора, но те не бяха наивни, а дори много мъдри, – сподели Петко.

– Ти може да мислиш задълбочено по даден въпрос или да си в добро материално положение, дори да имаш висше образование и пак да си наивен, – констатира Валери.

Говориха още дълго по въпроса, но не стигнаха до ясно заключение.

Вие как мислите, наивникът глупак ли е?

Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.