Глината бе напукана и натрошена.

Петър я погледна и каза:

– За нищо не става. Ще я изхвърля на боклука.

– Стой, – извика дядо Горан и хвана Петър за рамото.

Старецът взе глината, раздроби я още повече и я стри на прах.

– Така по-лесно ще я смета и изхвърля, – засмя се Петър, – благодаря за помощта.

Дядо Горан не му отговори, а навлажни прахта с вода. Получената смес стана мека и гъвкава, податлива на обработка в ръцете му.

Старецът я сложи на грънчарското си колело и започна да извайва от нея ….

– Ау, – възторжено възкликна Петър, – та това е …!

Ако полученият съд леко се натиснеше, пръстите потъваха в него. Цвета му бе матов, може да се каже дори, че бе безцветен.

– Почакай, това не е всичко, – повдигна вежди дядо Горан.

Старецът постави съда в силно нагорещена пещ. От време на време го наглеждаше. И когато реши, че е достатъчно печенето, извади съда от огъня.

– Е, това се казва работа, – възторжено плесна с ръце Петър.

Огънят бе превърнал съда във прекрасен шедьовър, излъчващ сила и великолепие.

Така и ние трябва да станем меки и гъвкави, за да може Грънчарят да извае от нас великолепен съд, който да Го прославя.

Това бе едно дълго лято за Кирил. Мечтата му бе да има велосипед.

– Всички останали деца в квартала имат най-готините, най-новите, най-лъскавите най-добри велосипеди . . . освен мен, – често си повтаряше той.

Кирил гледаше как приятелите му се събираха заедно и караха колелета по неговата улица, а той само въздишаше.

Родителите му купиха нови елегантни дрехи, но това не го зарадва особено. Никакво внимание не им обърна.

– Парцали разни, сякаш си нямам други, – мърмореше недоволно Кирил под носа си.

Цупеше се и бе неблагодарен.

Но Кирил не знаеше, че го чака изненада на тавана, чисто нов велосипед, който му подариха на рождения ден.

– Дълго се надявах, докато накрая се отчаях и престанах да очаквам велосипед, – призна Кирил пред родителите си.

– Просто понякога не разбираме и не виждаме, …. особено когато нещата не вървят добре, – усмихна се баща му.

– Бог ме познава и знае всичко, което желая. Защо тогава ме държи в напрежение, което понякога достига до отчаяние? – попита Кирил.

– Бог смесва добрите и лошите преживявания в живота за наше добро, – каза баща му.

– Защо трябва да ги смесва? – Кирил сбърчи нос.

Майка му го придърпа да седне до нея и започна кротко да обяснява:

– Представи си, че правим торта. Вземаме брашно. олио, яйца, захар, …и всички необходими съставки. След това ги смесваме и се получава вкусна смес, която печем. А сега погледни, ако всяка от тези съставки изядем поотделно, ще бъде ли толкова вкусно? Не, нали?!

– Бог взема чакането ти на нов велосипед и го превръща в добро, – бащата разроши с длан косата на сина си.

– Това означава да се доверя на Бога и да Му бъда благодарен и тогава, когато изглежда, че нещата не вървят, – Кирил започна да разсъждавана глас. – Той кара всички неща да работят заедно за добро, защото ме обича.

Родителите му кимнаха с глава, те бяха напълно съгласни с него.

Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.

Дядо Стефан повика внука си Кольо и му предложи:

– Хайде да отидем да насадим това ябълково дръвче. Днес го купих от пазара. Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се, дядо, – възторжено възкликна момчето.

Двамата отидоха в градината. Старецът изкопа една дълбока дупка. Напълни я със смес от пръст и тор. Кольо постави дръвчето в нея и докато дядо му запълваше дупката, той държеше ябълката изправена. След това го поляха.

Когато свършиха, дядо Стефан започна тихо да се моли:

– Господи, опази нашата ябълка от всякакви напасти и болести. Нека да порасте голяма и да даде много плод за радост на внука ми и неговите деца, които ще се родят в бъдеще.

Кольо изненадан погледна възрастния човек:

– Дядо, защо се молиш на Бог за ябълката? Нима не е достатъчно, че я посадихме поляхме и добре наторихме около нея?

Старецът се засмя и погали внука си по главата.

– Ще пораснеш, Кольо и сам ще разбереш, че дървото и децата не растат без молитва. Твоите родители полагат много грижи и труд, но и се молят за теб. Човек е като птица с две крила. Душата му лети нагоре, когато тези криле с широк размах неуморно я подкрепят.

– Какви са тези крила? – попита Кольо. – Никога не съм ги виждал.

– Това са трудът и молитвата, – отговори старецът.

Навън бе студено. Ръмеше лек дъжд, но в магазина бе топло и жените след като напазаруваха оставаха на приказка.

– Бабо Еленка, как ще очистиш тая голяма риба? – усмихна се Румяна.

– Ти за мен не бери грижа. Люспите на риба лесно се чистят, ако за кратко време са потопени в съд с вряла вода или са престояли в оцет, – каза старицата.

– Ох, зех тая риба, но дано като взема да я пържа да не почне да се лепи за тигана, – въздъхна дълбоко леля Минка.

– Ти по-добре постави предварително в мазнината сол, пък после ще ми кажеш дали е залепнала, – потупа я по рамото връстницата ѝ Дора. – А ако я печеш намажем рибата с лимонов сок или оцет, така не само ще намалиш характерната ѝ миризма, но при обръщане няма да се разпадне на парчета.

– Никола ми бе донесъл една риба, но като отворих пакета замириса ми на развалено – оплака се Дафина.

– Че от къде да знае човека, че не е била прясна, – обади се Лаловица.

– Има начин да се познава дали една риба е прясна, – отбеляза Динка. – Постави я в студена вода. Ако потъне на дъното може да се яде, но ако остане на повърхността е развалена. Освен това при прясната риба очите са блестящи и прозрачни, а цвета на хрилете е ярко червен.

– Мразя да чиста риба, – намръщи се Ангелина, – плъзга ми се в ръцете и я изтървам.

– За да не ти се плъзга рибата, – каза баба Еленка, – първо посипи ръцете си със сол.

– А знаете ли как да се приготви рибата, че да стане по-вкусна? – попита Дерменджийката.

Всички жени обърнаха любопитно очи към нея и наостриха уши.

– След като се измие и изчисти, – започна да обяснява жената, – се натрива отвътре и отвън със смес от сол, оцет и стрит чесън. Остава се да престои два часа, като се покрива с капак, след което се пържи.

– Ей, – извика Горан, който бе дочул част от приказките на жените, – когато приготвяте шаран, отделяйте много внимателно заседналата кръв в коремната кухина, защото иначе ще горчи.

Жените го поогледаха, побутнаха се и се позасмяха.

Скоро разбраха, че дъждът е спрял и всяка тръгна към дома си.