Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

Валя почти цял ден. Всички се бяха скрили в домовете си, но пороя ги изгони и от там.

Каква трагедия, мощния поток завличаше коли и камиони. Хората бяха отчаяни и се чувстваха безпомощни.

Ради гледаше през прозореца. Реката бе изляла от коритото си и влачеше със себе си всичко, до което се добереше.

Домът им бе по-нависоко и водата не ги достигна, но тези по-надолу….

Баща му се приближи и каза:

– Като гледаш това отвън, представяш ли си колко е мощен Божия Дух?

– Той не би напакостил на хората, – сбърчи нос Ради.

– Да, така е, – съгласи се баща му, – тази стихия притиска и гони хората, изпълва ги с мъка и болка.

– Когато приемаме Божия Дух, изживяваме повече от Христос, – възкликна Радо. – В Неговото присъствие има мир и спокойствие.

– Всъщност, – баща му се почеса по брадата, – целта е ….. да представим Христос. Не е достатъчно само да се почувстваме добре за момента, но да станем по-ясен образ на Исус.

Радо мълчеше и разсъждаваше, а баща му продължи:

– Когато предадем живота си на нашия Господ, се превръщаме във фуния, през която Божия дух преминава и докосва околните.

– „Ако някой вярва в Мене, реки от жива вода ще потекат от утробата му…“, – Ради цитира стих от Библията.

– Какво трябва да искаме още от Бога, Който ни е дал толкова много? – попита баща му.

– Да ни помогне, – малко нерешително каза Ради, но след това вдигна глава и повиши глас, – да вдигнем очите си, за да видим онези в света, до които ни е призовал да достигнем ….

Баща му се усмихна и разроши косата му.

Заваля силно. Веско и баща му наблюдаваха пороя от прозореца в дома си.

– В Писанието се говори за изливане на Духа и за дъжд на Духа. Каква е разликата между Дух и дъжд? – попита Веско.

– Дъждът се лее от небето и дава живот на земята. Духът се излива от небето и дава живот на тези, които го приемат, – отговори баща му.

– След дъжд съм виждал, как земята се съживява, – повдигна вежди Веско, – но изливането на Духа … случвало ли се е? …. А, спомних си. В денят на Педесетница.

– Виж, в Израел има два вида дъжд – есенен и пролетен…..

– Щом има два различни дъжда, не трябвали да има такива два за изливане на Духа? – Веско нетърпеливо прекъсна баща си.

– Ще има, – бащата разроши с длан косата на сина си. – В книгата на Йоил Бог обещава да изпрати както ранните, така и късните дъждове. Следователно ще излее Духа Си в последните дни. И това, което е безплодно, ще даде своя плод, и това, което е мъртво, ще оживее.

– А аз какво трябва да направя? – поиска да узнае Веско.

– Потърси изливането на Неговия Дух върху живота си, за да докосне твоята суха земя и да я направи плодоносна. Подготви се и получи от последните дъждове.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.

 

Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.