Небето се бе забулило с облаци. Не беше много студено, дори вятър нямаше. Петър и Мария решиха да отидат по магазините да напазаруват, докато не е заваляво.

Селото, в което живееха, беше голямо и тъй като се намираше близо до града, бе оживено и в него имаше множество магазинчета за какво ли не. Хората пазаруваха там, където им бе по-близо или им харесваше обслужването и стоките.

Петър и Мария най-напред се отбиха в един отскоро появил се зеленчуков магазин. При едно от обикалянията си из селото Мария го бе „открила“. Тогава поговори с младата жена, която продаваше. Хареса ѝ обстановката и си обеща пак да отиде там.

И ето сега с мъжа си бяха в този зеленчуков магазин. Плодовете и зеленчуците бяха подредени с мерак. Нямаше нищо случайно поставено или небрежно нахвърляно. Отсъстваше миризма на гнило или развалено. Усещаше се свежия аромат от плодовете и заленчуците.

– Здравейте, – поздрави ги весело продавачката. – радвам се, че отново дойдохте, – обърна се тя към Мария. – Миналия път, когато казахте, че ви харесва тук и ще се отбиете отново, помислих, че го направихте от учтивост.

– Нямах намерение да ви правя комплименти, казах ви истината, – засмя се Мария. – Наистина ми харесва тук, а и вие ме обезоражавате с вашата усмивка.

Надя, така се казваше пеодавачката, засия от радост.

– Заповядайте, изберете си, каквото ви харесва, – предложи продавачката.

Мария се наведе над една щайга и започна да слага  в наелонова торбичка лук. Избра си и няколко глави чесън.

– Навън заваля, – каза Петър, – ще се намокрим хубаво, докато се приберем.

Мария подад торбичките за теглене на Надя и я попита:

– Днес времето е мрачно, как я карате сега в магазина?

– Не обичам такова време, – призна си Надя.

– На пък ми харесва, – засмя се Мария.- Обичам да слушам как дъждовните капки барабанят по прозореца.

– В такова време предпочитам да съм си в леглото и да си пусна телевизора, – каза Надя.

– Телевизор? – измърмори Петър недоволно.

– Е, може и с книга, – съгласи се Надя, – но не и да съм на работа.

– В такова време и на мен не ми е приятно да бъда на работа, – солидарно заяви Мария, – пък и днес е събота. Няма ли да почивате?

– Утре ще почивам, – обясни Надя, – но от следващата седмица, ще работя и в неделя.

Мария сбърчи вежди.

– Ето написала съм, че работя до 7 часа, – поясни за положението си Надя, – но докато почистя идват хора и не мога да им откажа.

– Трябва да почивате, – загрижено каза Мария. – Иначе ще загубите усмивката си.

Надя се усмихна.

– Да не бъде, – прибави Петър.

– Вие сте млада жена, не позволявайте, капризите на клиентите и преумората да ви отнемат радостта и усмивката, – посъветва я Мария.

– Ще внимавам, – усмихна се Надя.

Петър и Мария си тръгнаха. Дъждът ръмеше. Бяха забравили да си вземат чадъра, но това не им развали веселото настроение.

– Ще станем по-свежи и млади, – пошегува се Петър.

И двамата тръгнаха бодро към дома.

В Париж Аделина Пати за първи път пяла в дома на Росини. Тя изпълнила ария от „Севилския бръснар“ със собствени вариации.
Това предизвикало голям възторг у слушателите, но не и у Росини.
Композиторът изказал маса комплименти на певицата за нейния глас, а накрая попитал:
– Между другото, от къде е арията, която изпяхте?
– Но самият вие сте я написали, маестро, – възкликнала певицата.
– Наистина ли? Странно аз съвсем не познах собственото си произведение, – студено отговорил Росини и демонстративно излязъл от стаята.

Навярно по-възрастните, поне един път в живота си, са виждали пиян Дядо Мраз.
Спомням си доста интересен инцидент в детството, когато двама белобради старци в червени дрехи се налагаха с чувалите си, заради Снежанка.
Но сега ще ви разкажа друга история.
Дядо Мраз се появил във Военната болница. Било дванадесет без петнадесет. Но как е попаднал в болницата никой не знаел.
Поканили го на масата, а тя била богато отрупана. Освен храната имало коняк, шампанско …….. Присъствали само пет офицера и двама курсанти.
Дядо Мраз свалил брадата. Оказал се мъж на средна възраст, актьор от детския театър. И тъй като не могъл да си хване автобуса за в къщи, видял, че светят прозорците на болницата и дошъл  на гости.
„Мраз“ много хубаво пеел и знаел множество анекдоти. Мъжете започнали да се шегуват и го задявали:
– Къде ти е Снежанка, да не си я загубил в гората?
– При вас няма ли някоя медицинска сестра?
– О, има, но щом чу да чукаме чашите се заключи в административното отделение.  Нито на повикване, нито на комплименти отговаря.
Другите разочаровано поклатили глава в знак на потвърждение. Това импулсирало Дядо Мраз и той решил да проникне като Троянски кон и да превземе непристъпната крепост.
За да го подсилят дали му две бутилки шампанско, последните две и го изпратили със смях и закачки.
Но попийналият си Дядо Мраз изчезнал в административния сектор. Какво е станало с него никой от присъстващите не знаел, но го нямало в коридора….. Нито го видели повече……

Интересно, колко много хора в света не обичат себе си. Дори смятат любовта към себе си за нещо лошо, егоистично или с други думи казано за тях това е недопустимо и осъдително. Но кажете ми, нима любовта е нещо лошо?
Любовта на човека към самия себе си е основа, върху която се гради целият му живот. Нали в Библията е казано: „Да възлюбиш ближния, както себе си“.
Дори и да не сте вярващ и към Библията да се отнасяте скептично, то разсъждавайте върху смисъла на тези думи: Трябва да обичате хората така, както обичате себе си.
Ако човек не обича себе си, как ще обича другите? Каква любов може да им даде?
Мисля, че причината човек да не обича себе си се крие в обидите и недоверието към себе си, към хората и изобщо към живота. Именно на тази почва възникват всякакъв род комплекси….. и други, които пречат на човека истински да живее.
Това, че не се обичате може да се прояви по различни начини. Най-често срещания вариант е отказ от комплименти, като например:
– Днес изглеждаш страхотно!
– Просто цветът на лицето ми си е такъв.
Или отказ от услуги:
– Браво, ти отлично се справи със задачата!
– Да, но това стана случайно..
Или, когато човек постоянно се отказва да си купи нещо. Той мисли, че по този начин прави икономии, но дълбоко в себе си вярва, че той не заслужава това.
А колко много хора са убедени, че не са достойни за по-добър живот! Доволни са от малкото и не се стремят да получат нещо по-добро. Понякога хората не осъзнават на какви „имена“ откликват,  например като дебелак, очиларко, хлебче…., това също е проява на неприязън към себе си.
Дори не осъзнавате, че самите вие не се харесвате. Или се страхувате да си признаете. Нима човек може да обича истински другите, ако не обича себе си?
Ако човек не се обича, той не се приема, но това означава, че не приема и самия живот.  А това е вече наистина лошо.

Новата императорска градина била подготвeнa три години.
Накрая всички работи по нея били приключени. Императорът поканил всички знатни да се насладят на красотата ѝ. Всички били във възторг и изказвали само комплименти за градината. Но императорът искал да чуе какво ще каже майстор Лин-чи, който бил ненадминат специалист в това изкуство. Когато поискал мнението му се възцарила тишина.
Майсторът спокойно отговорил:
– Странно, аз не вицдам нито едно сухо листо. Може ли да съществува живот без смърт? Поради това, че в градината няма сухи листа градината е мъртва. Мисля, че тази сутрин много внимателно са я помели. Нека донесат малко сухи листа.
Донесли листата и ги разпръснали. Вятарът започнал да си играе с тях. Листата зашумели…..и градината оживяла.
Тогава майсторът казал:
– Сега всичко е наред. Вашата градина бе твърде чиста и спретната. Изкуството става величествено, когато ни се разкрие.