Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Такова нещо не може да се види всеки ден, но когато настъпи води до бурен смях.

Бе краят на работния ден. Всички бяха изморени и всеки си мечтаеше час по-скоро да се прибере и да се заеме с любимите си занимания.

Маршрутката бе пълна. Жена държеше на коленете си дете. До нея седеше младеж, около 24 годишен, със слушалки на ушите. Той бе притворил очи и се наслаждаваше на музиката, която си бе пуснал на смартфона…..

В колата влезе бременна девойка с голям корем. До нея пристъпяше възрастна жена, навярно бе майка ѝ.

И двете се огледаха, но празни места за сядане нямаше. А и никой не даваше вид, че ще отстъпи място на бъдещата майка.

– Какво ще правим? – попита тихо бременната.

Възрастната жена отново огледа хората и си избра „жертва“ – най-младия пътник. Хвана бременното момиче за ръка и го помъкна към дремещия младеж.

Двете застанаха пред него, но той не реагира.

Тогава възрастната жена го докосна по рамото и той отвори очи. Тя му показа с кимване големия корем на момичето, като се надяваше, че ще разбере какво иска да му каже.

Младежът премигна сънено. Без да разбира какво става изобщо, скочи, погледна уплашено момичето и ужасен каза:

– Не съм аз! Честно, ….. нищо не съм ѝ направил! За първи път я виждам, ….. въобще не я познавам!

Хората в маршрутката едва не паднаха от смях.

Младежът се изправи. Момичето така се смееше, че трябваше да придържа големия си корем, за да не падне.

Младежът изгледа смеещата се аудитория, махна с ръка и извика:

– Вие сте луди!

А на следващата спирка бързо се изниза от вратата.

Имигрантите рядко срещат топло посрещане в чужда страна. Търпят ги без желание, с тайна неприязън. Те често се оказват жертва на дискриминация, агресия и нетолерантност.

В Библията християните са наречени чужденци и странници в този свят. Нашето гражданство е на Небето и там е нашият истински дом.

Докато живеем на тази земя, не се чувстваме като у дома си. Имаме други обичаи и цели, друг начин на живот и други възгледи за живота.

Като последователи на Христос, а не на този свят, можем да се сблъскаме с презрение, отхвърляне, дори преследване. Това не бива да ни изненадва.

Исус ни предупреди: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“.

Но винаги помнете: Вие сте граждани на Божието царство. И един ден ще се върнете у дома!

Стефан Минков служеше като касиер в една банка. Неговото най-голямо желание бе изведнъж да забогатее. Но как да го направи?

– Колко е просто, – плесна се Стефан по челото. – Как не съм се сетил до сега. Ще инвестирам в някое предприятие и ще получа добри проценти.

В плана му имаше един малък проблем. Той нямаше пари, които да инвестира.

И внезапно му хрумна идея и Стефан реши:
– Ще взема от банката.

Нещо се сви в него, но той спокойно продължи, без да обръща внимание на предупреждението:

– Нали ще получа много повече и тогава ще мога да ги върна обратно на мястото им.

За беда предприятието, в което вложи парите на банката се оказа несъстоятелно и Стефан загуби всичко.

Осъдиха го и той отиде в затвора.

До тук добре, но Стефан имаше жена и много красива дъщеря Вероника. И на двете съдът и затворът на Минков им дойде много.

Един ден след като Стефан беше облякъл раираните дрехи, Вероника се прибра разплакана и нищо не можеше да я утеши.

– Повече няма да отида в това училище, – каза тя на майка си. – Там наричат баща ми крадец.

До вечерта Вероника вдигна температура и си легна.

Раната в сърцето ѝ се оказа фатална. Вероника толкова много обичаше баща си, а той се оказа крадец и сега е в затвора. Човекът, който бе пример и едва ли не светиня за нея, се превърна в позор. Тя се чувстваше посрамена, опозорена и излъгана.

Дните минаваха, а Вероника ставаше все по бледа и немощна.

Лекарят с болка сподели с майка ѝ:

– Нещата не се развиват добре за дъщеря ви, има голяма вероятност скоро да почине.

Болката на майката бе неописуема. Тя загуби мъжа си, а сега и детето си.

Една сутрин Вероника каза на майка си:

– Мамо, извикай татко. Нека да дойде и да сложи главата си на възглавницата до моята.

Момичето от ден на ден гаснеше и майка ѝ реши да изпълни последното ѝ желание.

С плач се обърна към властите:

– Моля ви, пуснете за малко мъжа ми, за да се види с умиращата си дъщеря.

И там само заради Вероника, уважиха молбата ѝ.

Когато Стефан влезе в стаята, дъщеря му бързо се обърна и каза:

– О, татко! Знаех си че ще дойдеш. Татко, ела и сложи главата си на възглавницата до моята, както правеше преди.

Вероника прегърна главата му със отслабналите си ръце, притисна я до себе си и умря.

Тя се раздели с живота, като жертва на позора, защото не можа да понесе укора и срама.

Биологът Кенет Катания от Университета Вандербилт, САЩ, изучавал поведението на електрическата змиорка в продължение на няколко години.

Той установил, че тези животни могат да изскочат от водата по време на атака и да се усучат около жертвата, за да причинят максимален токов удар.

Единственото нещо, което притеснявало специалиста, било колко мощен би могъл да бъде разряд на електрическата змиорка.

За изследването Катания разработил устройство за точно измерване силата на електрически ток, преминаващ през човешка ръка при атака на змиорка.

За експерименти била взета млада и не прекалено опасна особа. По време на опита ученият сложил ръката си в специален резервоар с вода, за да провокира животното.

Силата на тока, произведена от змиорката по време на атаката, е била 40-50 милиампера. Това е повече от достатъчно, за да причини силна болка на човек или животно.