Всичко бе невероятно. Давид бягаше със майка си и сестра си от преследване в собствената си страна.

Възрастно семейство им предложи средства, храна и дрехи, за да могат спокойно да посрещнат нуждите си.

– Никога не бих повярвал това, ако не го бях видял с очите си, – споделяше по-късно Давид. – Те изобщо не ни познаваха. Ами ако бяхме злоупотребили с тях? Щяха да пострадат. Те постъпиха много смело, мога да кажа дори безразсъдно, но … нашите нужди бяха посрещнати.

Бог точно така иска да се грижим за другите, особено бежанците. Той ни насърчава, да ги обичаме като себе си.

По-късно Давид, когато създаде свое собствено семейство, по примера на хората, които им бяха помогнали, той и жена му поканиха бежанци да живеят у тях, докато се устроят.

Бог приветства непознатия и ни подтиква да го посрещнем по същия начин.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Когато хората очакваха зимата да си отиде, тя с невероятна сила изяви присъствието си.

Силният вятър, ниските температури и силния снеговалеж не попречиха на Атанас и Жеко да се съберат край запалената печка и да говорят на воля за всичко, което ги бе развълнувало или им дошло на ум.

Те бяха стари приятели с младежки дух.

– Популярността и похвалите често са по-опасни за християнина от преследването му, – констатира Атанас.

– Те могат да го откъсне от Бога и той да не осъзнае това, – добави Жеко.

– В същото време такъв се превръща  в човек, който е „възлюбил славата човешка повече от Божията слава“, – уточни Атанас.

– За съжаление, когато всичко в живота е благополучно, губим ясния поглед върху нещата, – поклати глава Жеко.

– Но ние трябва да подражаваме на апостол Павел, – наблегна Жеко, – който „се научи да бъде доволен“ във всяка ситуация.

– Нужно е да имаме желание да угаждаме на Христос, – каза Атанас. – И тогава, каквото и да ни се случи, ние ще знаем, че Го е допуснал  за нашето вразумяване и растеж в служението.

– Трябва да знаем едно, – вдигна пръст нагоре Жеко наставнически,  – всички обстоятелства независимо дали са благоприятни или неприятни за нас, добиват нов смисъл в Неговото присъствие.

– Трябва да се молим Бог да ни помага, – разпери ръце Атанас, – да не се притесняваме за това, което вършат другите хора и да бъдем доволни от всичко, което Той ни изпраща.

– Не трябва да се боим, – заключи Жеко, – защото за утрешния ден, Бог вече се е погрижил.

И двамата старци, се загледаха през заскрежения прозорец, където снегът продължаваше да вали.

Имигрантите рядко срещат топло посрещане в чужда страна. Търпят ги без желание, с тайна неприязън. Те често се оказват жертва на дискриминация, агресия и нетолерантност.

В Библията християните са наречени чужденци и странници в този свят. Нашето гражданство е на Небето и там е нашият истински дом.

Докато живеем на тази земя, не се чувстваме като у дома си. Имаме други обичаи и цели, друг начин на живот и други възгледи за живота.

Като последователи на Христос, а не на този свят, можем да се сблъскаме с презрение, отхвърляне, дори преследване. Това не бива да ни изненадва.

Исус ни предупреди: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“.

Но винаги помнете: Вие сте граждани на Божието царство. И един ден ще се върнете у дома!

Детската жестокост за съжаление няма граници.

Веднъж Румен отиде на детската площадка, за да поиграе футбол. Там много по-едро момче от неговия клас започна, без видима причина, да го рита. Тъй като нямаше никаква ответна реакция от страна на Румен, едрото момче започна да го бие.

Това положение продължи доста дълго време. Румен бе уплашен толкова много, че се страхуваше да разкаже на родителите си за тези издевателства. Той бе толкова подтиснат, че не искаше да ходи на училище.

Всяка сутрин се събуждаше с мисълта:

„О, не пак ли този кошмар!“

В един прекрасен ден всичко се промени. На помощ на Румен дойде един ученик от по-горните класове Добромир. Той бе широкоплещест и в училище го познаваха всички. Играеше в училищният отбор по футбол.

Добромир от личен опит знаеше, какво означава да издеваелстват над теб връстниците ти. Както Румен и той бе допуснал същата грешка и не бе разказал за това на родителите си. За това реши да се застъпи за беззащитното момче.

Как Добромир защити пострадалия Румен?

Той знаеше, че трябва да действа много внимателно. При поредната конфронтация Добромир приближи момчетата от по-малките класове и покани Румен:

– Ела с мен днес, да обядваме заедно в стола.

Този начин на намеса даде резултат. Когато нахалниците видяха, какъв защитник си има Румен, го оставиха намира.

Този случай въодушеви Добромир и той застана начело на организация противопоставяща се на преследването и издевателства над деца от техните връстници.

– В училище трябва да има ред и нито едно дете не бива да се чувства преследвано или заплашено от нападките на другите ученици в класа му, – каза Добромир още на първото събрание на образувалата се организация.

Добромир и Румен станаха големи приятели. Когато Румен завърши училище, в прощалната си реч той каза:

– Не бих постигнал нищо, ако Добромир не се бе появил като ангел пазител от небето в този ден, когато много ме тормозеха….