Една кола удари странично автомобилът на Павел и там остана дълбока вдлъбнатина.

Без да влиза в пререкания за кола си, Павел попита:

– Имате ли застраховка.

Мъжът наведе виновно глава и отговори:

– Не съм осигурен….

За известно време Павел трябваше да кара колата си с тази вдлъбнатина отстрани, причинена от друг, който не можеше да отстрани щетата.

Вместо да се ядосва всеки път, когато погледнеше нагънатата ламарина на колата си, казвайки:

– Какъв е този шофьор? Обърка нещата с колата ми.

Павел плати, за да отстранят повредата.

За съжаление много хора живеят с вдлъбнатини в душите си.

Някой е навлязъл в живота им и ги е наранил, а те се ядосват и не искат да го видят.

Проблемът е, че гневът, отмъстителността и горчивината стават толкова удобни за даден човек, че той забравя как да живее без тези неща. Всеки път, когато си спомни, какво са му направили, той намира оправдание за отрицателните си емоции.

Ако простите, вашата наранена душа ще се изцели.

Именно прошката дава необходимите инструменти за освобождаване на другия човек. И това е не само за негово добро, но и във ваша полза.

Тодор израстна в разбито семейство. Наркотиците, алкохолът и физическото насилие бяха нещо естествено в неговия дом.

Не се мина много време и той възприе същите навици.

Преди да осъзнае какво прави, Тодор започна да пие навън и то до късно. Крадеше наркотици от баща си и да ги продаваше, но лошото бе, че започна да ги употребява.

Една сутрин, когато се прибираше след пиене и употреба на наркотици, за да отиде на училище, той се погледна в огледалото. Видя недоволен младеж, който се взираше в него.

Бе се превърнал в човек, който презираше, въпреки че си бе обещал:

– Никога няма да стана такъв.

Не му отне много време за да намери оправдание за поведението си:

– Изглежда това ми е писано. Това е всичко, което нашият малък град предлага. Какво мога да направя?

По това време баба му постоянно го караше да ходи на църква.

В малък град като този, в който Тодор живееше, обикновено се знае, кой какво прави. За това той се стараеше през някои недели да бъде достатъчно трезвен или да не стои да пие чак до сутринта, за да отиде на църква.

Баба му знаеше, че внукът ѝ пие и злоупотребява с наркотици. Поради тази причина старата жена често се молеше за Тодор:

– Господи, покажи му любовта Си и плановете, които имаш за него …

Животът в домът на Тодор ставаше все по-лош, насилието стигаше до крайности.

Една неделя, на едно от богослуженията, Тодор бе докоснат от Бога и нещата се обърнаха в живота му.

Връщайки се назад той осъзнаваше, как любовта на баба му и молитвите ѝ успяха да го доведе до семейство, което бе готово да го приеме. В него му дадоха шанс. Чрез тези хора Тодор усети Божията любов.

По-късно, когато свидетелстваше за своята промяна, той казваше:

– Познах любовта, за която не бях подозирал че изобщо съществува. Тя ме промени. Всичко това се случи с мен, защото няколко души около мен успяха да ми покажат Божията любов.

Есента ни стопли с лъчезарното си слънце. Нивите се раззелениха. А добитъка се зарадва на възможността да попасе свежа зеленина.

Тодор бе изпаднал в трудна ситуация и не намираше изход от положението.

Той сподели това със със стария си баща, който всички тачеха и наричаха „мъдреца“.

Свел глава Тодор слушаше стария Филип:

– Признай си, когато изпаднеш в трудно положение, желанието ти е да вземеш нещата под контрол.

– Ние всички искаме да преглеждаме, да инспектираме, …. – думите на Тодор прозвучаха по-скоро като оправдание. – Искаме да живеем с увереността, че всичко ще бъде наред и нещата, които не са, ще могат да бъдат оправени с известно усилие.

– И тайничко си мислиш: – усмихна се Филип, – „Ако планирам всичко внимателно и се трудя достатъчно, мога да превъзмогна всяко смущение, което ме гнети“.

Какво можеше да каже на това Тодор?

А старецът продължи:

– Проблемът идва когато нашите усилия не са достатъчни. Когато трудностите, които срещаме, са по-големи от възможности ни или са напълно извън нашия обхват на влияние. Когато срещаш обстоятелства, които бързо изчерпват твоите духовни, емоционални и физически резерви, може би ще поискаш от страх да се прилепиш към нещо здраво.

– И какво е това „здраво“, за което трябва да се хвана? – въздъхна тежко Тодор.

– Въпросът, който трябва да си зададеш, е: Дали моите безпокойства ме водят към Бог или към собствените ми ресурси? Държиш ли се за нещо различно от Господа, някаква форма на земна сигурност, вместо да Му се довериш да ти помогне? Запомни, че каквото и да държиш твърде здраво, ще го загубиш. В каквото и да се вкопчиш търсейки в него безопасност, то става идол за теб. Без значение дали е богатство, дарба, връзки с хора, които могат да ти свършат работа, власт, …

– Трябва ли да задържа Бог като източник на увереност? – попита Тодор.

– Тази роля по право принадлежи на Него, – удари с длан по коляното си Филип. – По скоро Той ще позволи да се провалиш, така че да видиш, че Той е твоя суверен и неизменен Господ. Бог копнее да се предадеш в ръцете Му. Той ще се грижи за всичко, което те засяга, по най-добрия възможен начин, а също и ще те подкрепя в процеса.

– Какво друго ми остава? – тъжно се усмихна Тодор.

– Въпреки че Господ ще те тества, Той ще изявява Своята безкрайна любов, – стареца потупа насърчително сина си по рамото.

Веселин бе уморен и изтощен. Той пазаруваше с жена си.

Докато тя продължаваше да разглежда рафтовете с дрехи, Веселин си каза:

– Я потърся място, където да поседна. Краката ми са уморени и се нуждаят от почивка.

И тогава го усети, по-скоро помириса. То примамваше и привличаше.

– Имам нужда поне от един, – каза си Весели.

Той нямаше никакво оправдание за желанието си. Беше вечерял и не бе гладен, но …

Уморените му крака се върнаха към живот. Надигнаха го от пейката, на която бе седнал и го поведоха към сладката лепкава смес.

Не можеше да се каже, че Веселин не разбира какво прави.

Той бе чел в някаква статия, в която се казваше, че това, което го привличаше сега, е една от най-добрите храни, които не бива да яде.

Няколко минути по-късно Веселин се гмуркаше с вилицата в горещата, лепкава каша, която му носеше наслада.

След като свърши той се обърса и промълви:

– Прости ми, Господи, не можах да издържа на изкушението.

Залата бе препълнена. Изведнъж лекторът предизвика аудиторията:

– Кой я иска?

Той държеше сто доларова банкнота. Много от хората вдигнаха ръце.

Лекторът повтори въпроса си:

– Кой я иска?

Гора от ръце.

За трети път се чу същият въпрос:

– Кой я иска?

Един мъж стана, отиде при лектора и я взе.

– Ето това е действие, – каза лекторът. – Вдигнахте ръце почти всички, но …. защо никой не стана и не дойде да я получи?

В залата настъпи пълна тишина.

– Защото всеки от вас си имаше някакво оправдание, – продължи лекторът. – Много далече седя или сега трябва да вдигна толкова хора, а възможно е някои от вас да се стесняват. У всеки се намери някаква причина, за да не се задейства. Колкото човек е по-умен, толкова е по-убедителна причината му.

Мнозина бяха навели глави. Те осъзнаваха верността на думите му.

А той продължи още по-настървено:

– Дали се страхуваш или те мързи няма значение, но ти трябва да действаш. Това е очевидно. Дори, когато ти е противно, но е необходимо, действай!

Лекторът замълча за малко, за да помогне на слушателите си правилно да осмислят това, което им казваше.

– Всичко това е действие, – поднови изказването си той, – да затвориш уста, когато непременно искаш да се изкажеш; да станеш по-рано, за да организираш по-добре деня си; да се отдаваш на работа, за която няма да ти платят толкова, колкото си искал.

След дълга пауза лекторът повиши глас:

– Да действаш това означава да живееш живота, а не да бъдеш само негов наблюдател.

Погледите на слушателите се оживиха. Посланието бе засегнало сърцата им.

В края на изказването си лекторът ги посъветва:

– Започни с малкото, колкото и незначително да ти изглежда. Но когато спечелиш първата си победа, това ще те окрили и ще те стимулира да продължиш. Ако не можеш да направиш най-малкото, ти никога няма да достигнеш значителното.

Последваха бурни ръкопляскания.