Преминаха през още една врата в дъното на фоайето и се озоваха в голяма осветена кухина на една пещера.

– Възползвахме се от естествените форми на пещерата, за да започнем строежа – обясни Лесов. – Под планината и ледника има множество тунели.

Огнян подсвирна от изненада.

– Това е забележително постижение.

– Използвахме машина за копаене на тунели с диаметър почти девет метра, – каза Лесов.

Двамата стигнаха до входа на един тунел. Огнян долови бръмчене, все едно се бе събрал голям рояк пчели.

– Този шум сигурно идва от генератора? – предположи той.

– Да, засега имаме само една турбина, но планираме изграждането на втора. – Лесов спря пред врата в стената на тунела. – А тук е контролната зала.

Централата представляваше помещение с площ около пет квадратни метра. Вътрешността ѝ приличаше на огромна електронна игра. На три от стените имаше наредени премигващи лампи, циферблати, уреди и превключватели.
Лесов се приближи до нещо, което имаше форма на подкова. То заемаше средата на стаята.
Лесов седна пред компютъра и даде знак на Огнян да се настани до него.

– Знаеш ли с какво се занимаваме тук? – попита Лесов.

– Казаха ми, че използвате водата от ледника, за да добивате електроенергия.

Лесов кимна с глава в знак на съгласие.

– Технологията е сравнително проста. Навалелият сняг се натрупва върху ледника. При топло време той започва да се топи и образува водни джобове и реки. Водата се насочва през тунелите към турбината. И готово! Получаваме електричество – чисто, евтино, възобновяемо, – Лесов не можеше да прикрие гордостта си от това постижение.

– Простичко е на думи, но е забележително като изпълнение, – каза Огнян. – Колко хора управлявате това чудо?.

– Само трима сме. По един на смяна. Електроцентралата е почти автоматизирана, дори не се нуждае много от нас.

Пръстите на Лесов затракаха по клавиатурата. На екрана се появиха пресичащите се цветни линии напомнящи на градско метро.

– Мигащите сини линии са тунелите, по които тече водата, а червените са сухите проходи. Турбината е ето тук, – обясняваше Лесов като сочеше с ръка.

Огнян гледаше и се радваше, тази идея много му допадна. Добиването на електроенергия по различен начин от традиционните за него бе поредния успех и той ликуваше.

Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….

Когато една майка отивала на пазар, носела сина си на раменете си.

Веднъж край тях минала жена с кошница на главата, в която имало плодове. Детето бързо грабнало от кошницата един банан и го изяло.

Майката забелязала това, а когато някой и споменал за случилото се, тя похвалила сина си за находчивостта му.

Това поощрило детето и то започнало да извършва малки кражби и да бърка в чужди джобове. А когато детето станало мъж, нещата се влошили още повече. Порастналия син разбивал брави и обирал хората по пътищата.

Веднъж по време на обир синът на тази жена убил човек. Хванали го и го хвърлили в затвора. Убиецът изразил желание да се види с майка си преди да го обесят.

Довели нещастната ридаеща жена при сина ѝ. Тя горчиво оплаквала съдбата му. Той я помолил:
– Ела по-близо до мен.

Когато майката приближила, синът я хванал с ръце и започнал да я души. Охраната едва отървал жената от хватката му. А синът крещял.

– Тя заслужава наказание. Тя е виновна за всичките ми нещастия. Ако вместо да ме похвали, беше ме наказала, когато бях на две години и откраднах банан, аз нямаше да върша тези злодеяния и да стигна до тук.

Веднъж в трамвая Айнщайн по навик четял. Когато кондукторът дошъл до него, той без да го погледне, извадил от джоба си предварително приготвените пари за билет и му ги подал.
– Не стигат, – казал кондукторът.
– Не може да бъде, – отговорил ученият без да откъсва поглед от книгата.
– Казвам ви, че не стигат, – спокойно казал кондукторът.
Айнщайн още веднъж поклатил глава, това не може да бъде.
Кондукторът се възмутил:
– Тогава бройте, тук са 15 пфенига. Те не стигат, трябват още пет.
Айнщайн бръкнал в джоба си и действително намерил нужната монета. Станало му неловко, но кондукторът се усмихнал и казал:
– Няма нищо, дядо, просто е нужно по-добре да научите аритметиката.

Тази задача е измислена от писателят много отдавна. Днес според статистиката, тази задача може правилно да се реши от около една трета от гимназистите, 20% от студентите от техническите вузове и 10% от счетоводителите.
Ето и условието на самата задача.
Търговец продавал шапка за 10 рубли. Купувач я премерил и се съгласил да я купи, но в джоба си имал една цяла банкнота от 25 рубли. Продавачът не се притеснил, а изпратил момчето, неговия помощник да отиде до съседа и да развали парите. То бързо изпълнило поръчката и се върнало с две банкноти по 10 рубли и една по пет. Търговецът дал стоката на купувача и му върнал 15 рубли.
Всичко било добре, но след известно време съседът дошъл и заявил, че банкнотата е фалшива. На продавачът нищо друго не му оставало, освен да върне парите.
Въпрос: С колко е бил измамен търговецът?
Време е да извадите сметалото и да хванете молива. Започвайте да пресмятате или по-добре съобразявайте, както ви е удобно. Само не поглеждайте веднага към отговора.
Какво уморихте ли се, обършете челото и пробвайте отново.
Е, няма да ви измъчвам повече!
Отговор: илбур теп и теседавд с.