Драгомир и Милен влязоха в стаята. Три от стените бяха окичени с лавици,  с плътно наредени една до друга книги, които  стигаха до тавана. На четвъртата стена бяха подредени папки и бележници.

Двамата се огледаха внимателно.

– От къде да започваме? – попита Драгомир.

– Всички книги, папки и бележници отдавна са преровени и изследвани, – каза Милен.

– Тогава какво ще правим?

– Ще търсим там, където никой не е търсил досега, – отговори съвсем сериозно Милен.

– И къде е това там? – намръщи се Драгомир. – Тук има само една огромна стая наблъскана с книжа.

– Николаев е бил интересен тип. Той е от хората, които крият тайните си на очевидни места, – започна да разсъждава на глас Милен. – Ако ти бе на негово място къде би скрил нещо, което не искаш другите да намерят?

– Май трябва да се елиминира всеки къс изписана хартия и стелажите, – почеса се по главата Добромир.

– Много точно, – съгласи се Милен.

– Може би някое тайно чекмедже, тухла край камината? – подхвърли като идея Добромир, като погледът му започна подробно да изучава детайлите около камината.

– Ти подценяваш Николаев. Той е бил човек с богато въображение. Тайните чекмеджета и отвор край камината са отдавна известни прийоми, – подчерта Милен.

– Вграден тайник в мебел или зад картина на стената? – опита се да гадае Добромир.

– Мебелите и картините не са добро решение, защото могат да се подменят или преместят. Трябва да мислим за нещо, което е неизменно, – замисли се Милен.

Изведнъж лицето на Добромир светна и той погледна към краката си.

– Подът! – извика той.

– Хайде да съберем килимите, – предложи Милен.

След като операцията приключи, Милен нареди:

– Внимателно огледай отворите между дъските. Търси място, което изглежда протрито и малко износено.

Двамата обхождаха пода и внимателно го оглеждаха. Измина малко повече от половин час, когато Добромир вдигна глава и се усмихна. Извади един жетон от джоба си и го пусна между две дъски, след това внимателно повдигна едната.

– Намерихме го! – възкликна Добромир развълнувано.

Милен легна на пода и надникна в образувалия се отвор. Вътре имаше кожен пакет. Милен го хвана много внимателно и го изтегли навън. Постави го на масата и двамата замръзнаха в очакване.

Милен със страхопочитание отвори пакета. От него извади бележник с дебелина около шест сантиметра.

Внимателно го разтвори. Вътре имаше чертежи и обяснения към тях. За Милен нямаше проблем  с разчитането на написаното, защото той знаеше около десетина езика писмено и говоримо и още толкова, макар и не толкова добре.

– Това е, – засмя се Милен. – Намерихме изобретенията на Николаев. Това наистина са откритията му, които не е искал да сподели със света. Той се е страхувал, че те могат да донесат разруха на хората, а не благоденствие.

Това бяха ценни изобретения и изследвания. Въпросът бе: „Как и за какво ще се използват по-нататък“?

Дали този бележник не трябва да изчезне отново, така че хора с лоши намерения, да не протягат ръце към него? Това бе трудна дилема за решаване ….

 

Корабът „Издържливост“ по-рано бе предназначен за лов в северните морета. Построен по чертежите на норвежката ветроходна двигателна шхуна „Фрам“, „Издръжливост“ е смятан за най-здравия дървен кораб, след нея в света.
В морето Уедъл „Издържливост“ навлезе в зоната на големите ледове. Безброй ледените полета, големи и малки, приличаха на огромен пъзела, които  нямаше край.
Корабът продължи през леда бавно, с голямо усилие. Колкото по-близо се приближава до бреговете на Антарктида, толкова по-често се срещаха плаващи ледове, представляващи огромни ледени полета с дебелина метър и дълъги половин километър.
„Издържливост“ си пробиваше път през ледовете в продължение на седемстотин морски мили. На 18 януари 1915г, той трябваше да спре. Корабът заседна в плътно натрупани ледени късове, а отзад прохода, който си бе прокал се превърна в голям плаващ лед. След шест дни „Издържливост“ бе обграден от всякъде с лед. Шакълтън съобщи на екипа, че плановете се променят:
– Експедицията ще прекарат есента и зимата в Южното полукълбо, които продължава от март до август на „Издръжливост“. Надявам се, през пролетта леда да отпусне хватката си и да освободи кораба. А до тогава всички ще се занимаваме с различни дейности и ще обучаваме кучета.
Пътешествениците ловяха риба, хващаха пингвини, правеха научни изследвания. Те се придвижваха по леда много внимателно. През май и юни хората преживяха и полярната нощ.
През това време ледът все по-силно почна да натиска корпуса на кораба. На 27 октомври 1915 г. смелият кораб, до последно борещ се с леда,  за малко си почина, но по палубата се появиха пукнатини и в трюмовете нахлу вода.
Хората не можеха да гледат без болка загиващия кораб, който премина такъв дълъг и опасен път, за да посрещне смъртта си тук.
Независимо от всичко, хората от смелият екип на Шакълтън успяха да се спасят.

Във Венецуела програмисти са разработили шрифт за текстов редактор ChávezPro, който напомня почерка на известния политик.
Компютърните специалисти изучавали почерка на Чавес от писмо, което написал през 1992 г., когато се е намирал в затвора след неуспешен опит за преврат.
Творческата група  Creative Trench е отворила онлайн страница точно на 28 юли, от където безплатно може да се изтегли новия шрифт.
На този ден във Венецуела са се провели възпоменателни събития, посветени на шейсетата годишнина на Чавес.
Почеркът на бившия лидер е известен на всеки венецуелец, защото Чавес се е появявал на телевизионния екран в продължение на много часове, през които е обяснявал на гражданите своите политически идеи, като използвал постоянно диаграми и чертежи, които сам изписвал на една дъска.
Автографът на Чавес в „социалистически“ червен цвят е също символ на Венецуела, както нейните държавни знаци, които украсяват сувенири, дрехи и стени на здания по цялата страна.
За символ се счита и изписаният образ на Чавес, който изпреварва по популярност къдравия Че Гевара.
Уго Чавес управлява Венецуела 14 години и умира на 5 март 2013 г., след тежко боледуване. Първоначално властите обявили, че тялото му ще бъде балсамирано и ще се постави в мавзолей, но по-късно решили да го погребат в саркофага в Музея на революцията  в Каракас.
Погребението на Чавес било предшествано от 10 дни отделени за прощаване с него в Залата на славата във Венецуелската академия. Според властите, дошли над 4 милиона човека, за да се простят със своя лидер.

Изобретателят на компютърната мишка Дъглас Енгелбарт в обяснителните чертежите изобразява екранния курсор, като стрелка, която сочи право нагоре.
Такъв вариант на разпределение изглежда най-логичен, но когато се стигнало до изпълнението, станало ясно, че поради ниската резолюция на дисплея е невъзможно да се изобразят пиксели на нормално изглеждаща стрелка с малък размер, която да сочи нагоре.
Инженерите решили да наклонят курсора, така че да бъде наклонен под ъгъл от 45 градуса.
В тази форма, курсорът навлязъл във всички други операционни системи, дори и след появата на монитори с по-висока резолюция.

На удивителните и пророчески изобретения на Леонардо да Винчи все повече се дивят нашите съвременици, разглеждайки чертежите му. Някои от тях, правят гипсови отливки за музейни експонати. Смята се, че  е невъзможно използването на тези проекти в живота, тъй като в тях има технически грешки.
Въпреки всички тези аргументи, 42-годишният механик Стив Робъртс по чертежите на Леонардо е конструирал действуващ преобраз на съвременния делтапланер, изобретен от да Винчи преди пет века.
Английският майстор е направил апарата приличащ на скелет на птица използвайки само материали, които са били достъпни по времето на Леонардо, като италиаска топола, тръстика, лен, сухожилия на животни, третирани със секрети на бръмбари. Намерил се и смелчага, който да изпробва апарата.
Това бил двукратния шампион делтапланерист Джуди Лиден. По-късно той признал:
– Това бяха най-опасните ми полети в живота.
След 20 опита успял да издигне изобретението на Леонардо на височина 10 метра и да го задържи 17 секунди. Това било достатъчно, за да се докаже, че апаратът действително работи.
Разбира се, той стоял далеко от съвремените делтапланери.
Джуди споделил по-късно:
– Управлението му беше почти невъзможно. Той лети натам, на където духа вятърът и аз не можех нищо да направя. Може би така се е чувствал изпитателят на първия автомобил.