Архив за етикет: пакостник

Малко момче избягало от кревата си благодарение на изобретателния си брат

11062017-escape-1Кадрите направени с камера за видеонаблюдение, поставени в детската стая, показват, че никаква кошарка не може да запази малкия „затворник“ в детското легло, особено ако има по-голям брат.

Когато момче, чието име не се споменава, решил да поиграе със своя брат, той се сблъскал с голям проблем. Високата преградка на кошарката пречела на по-малкия брат да се измъкне.

Без да се замисля, по-големият въоръжен със столче, вмъкнал този полезен предмет в кошарката, а после показал на брат си какво да направи, за да получи свободата си.11062017-escape-3

Бягството на малкият се удало успешно. С помощта на столчето хлапето прехвърлило оградката на кошарката и след одобрителните думи на по-големия си брат се оказал в неговите обятия.

Щастливата двойка пакостници напуснала стаята в търсене на приключения.

Тайнствените следи

indexЛозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.

Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.

– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.

Досьо застана на колене и започна да се придвижва  по ръце и корем.

– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.

Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.

– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.

Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.

Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.

– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.

Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:

– Обраха ми лозето тези хаймани.

И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.

– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.

– Брах, но не съм влизал.

– А ти, Досьо, брал ли си?

– Влязох в лозето му, но не съм брал.

Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:

– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.

Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:

– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.

Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.

Църквата кино не стана

imagesДойдоха в селото военни и арестуваха свещеника. Откараха го с каруца. След него тичаше жена му с децата му. Тя плачеше и викаше високо.

Изведнъж жената падна на земята в прахта и се разрида. Децата я наобиколиха, те също плачеха и я молеха:

– Мамо, хайде да се прибираме в къщи, там ще се помолим за татко.

Явно молитвата на децата не помогна, защото в селото се разнесе слух, че свещеникът е разстрелян.

На църквата бе сложен голям катинар.

А след това председателят на селсъвета предложи:

– Хайде от храма да направим клуб. Така необразованите народни маси ще се просвещават с култура.

Той събра хората пред църквата и каза:

– От всички изкуства, най-важно е киното. Църковната сграда е подходяща за такъв род дейност. По-рано тук е действал религиозен опиум, а сега тук ще въртим кино. Но за да стане тази сграда кино, някой трябва да свали кръста от купола. Този символ до сега е заробвал само народа. Който го снеме, ние за такава съзнателна дейност ще му пишем десет трудодни или ще го поощрим по някакъв друг начин.

Всички бяха изненадани от глупостта на председателя на Управителния съвет. Кой нормален човек ще се качи, за да снеме кръста?

Но се намери един, отчаян индивид между всичките. Генко Завързака, известен в селото пияница, вечно псуващ всеки и всичко, а най-вече пакостник и злосторник.

– Казвам ви, – провикна се Генко, – нито от Бога, нито от дявола се боя. Аз обичам киното, защо да не го гледам в храма? А и десет трудодни добре ще ми дойдат.

Генко се покачи на купола. Когато започна да дърпа кръста, …. хората не разбраха какво точно се случи, но Генко полетя надолу към земята.

Така силно се удари, че всички очакваха да е умрял, но бе останал жив. Нарани си гръбнака и до края на живота си не можеше да движи краката си.

– Някой от купола ме бутна, – казваше Генко на хората след това.

– Кой ще те бутне, – казваха му хората, – освен теб горе нямаше никой.

Хората смятаха, че ангел го е бутнал, но си мълчаха.

Дълго лежа Генко, плака и моли прошка от Бога. Когато отвориха отново църквата, той много се зарадва и молеше хората да го носят на всяко богослужение.

Един ден Генко каза на съселяните си:

– Добри хора, Господ ми прости греховете и аз повече няма да боледувам.

Същата вечер спряха болките му и той умря.

Шантаж

imagesВиктор беше голям пакостник. Той седна на масата, за да напише писмо до Бога.

Наближаваха празници, а и той като всяко момче искаше да получи нещо, но не какво да е.

Започна бавно да изписва буквите върху листа:

„Мили Боже, тази година аз се държах добре …..

Виктор се замисли малко. Осъзнаваше, че лъже, за това смачка листа и го хвърли в кошчето. Взе нов лист хартия и отново започна да пише:

„Мили Боже, през тази година аз се държах добре почти винаги …..

Виктор отново се замисли и смачка листа. Огледа се и забеляза, че майка му не е в стаята. Тогава взе статуетката на Дева Мария, скри я в една голяма кърпа и отново седна на стола да пише:

„Мили Боже, ако искаш още веднъж да видиш майка Си …..

След това започна да описва какви подаръци желае с надеждата, че неговият „шантаж“ ще успее.

Доброволецът

imagesДимо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.