След аварията в 4 блок на централата в Чернобил на 26 април 1986 г. ядрената електроцентрала не е спряла да работи.

Вторият енергоблок бил спрян през 1991 г., а първият през 1996 г.

И едва през 2000 г. бил изваден и трети блок.

Евакуираните работници на електростанцията от град Припят били заселени в новопостроения град Славутич.

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

Борислава бе навела глава и задълбочено мислеше. Явно нещо я смущаваше.

– Не разбирам, как е възможно да съществува плутоний в природната среда, – каза Борислава.- Това физически е невъзможно.

– Какво се учудваш? – засмя се Алекс. – Плутоният се среща навсякъде в природата. В случая не мога да си обясня само голямата му концентрация.

Изведнъж Алекс подскочи:

– Мисля, че знам отговора.

Борислава го погледна недоверчиво.

– Чувала ли си за Окло в Габон? – попита Алекс.

Борислава поклати глава.

– В началото на 70-те френска експедиция открила несъответстващи пропорции изотопи в няколко уранови залежи. Разликата била малка, но благодарение на нея разбрали, че нещо е станало с урана, – започна въодушевено обясненията си Алекс.  – Първоначално помислили, че пробата е замърсена, но това било невъзможно. Единственото логично заключение било, че природното ураново находище е достигнало критична точка.

– И се е достигнало до верижна реакция, – каза бързо Борислава. – Май някъде четох за това.

– Да, – съгласи се Алекс. – Природен ядрен реактор, който действал като атомна централа. В него имало всички необходими елементи. Гориво под формата на концентриран уран-235. Имало е и вода, която е действала като регулатор, за това верижната реакция не е достигнала до експлозия. Освен това в скалата не е имало неутронни абсорбенти, които да предотвратят достигането до критичната точка.

Борислава бе зяпнала с уста и внимателно слушаше. Тя умееше да се концентрира и да извлича максимум знания от чутото.

– Водата, която е достигнала до урановите залежи, – продължи обясненията си Алекс, – е била с висока концентрация на калций, който е играел ролята на контролните пръти в атомната електроцентрала. Освен това водата е охлаждала реактора достатъчно, за да се поддържа верижна реакция.

– И колко е продължила тази верижна реакция? – попита Борислава.

– Много, – усмихна се Алекс, – повече отколкото можеш да си представиш.

– И ти мислиш, че тази руда е друг ядрен реактор, подобен на този открит в Окло? – попита Борислава.

– Има разлика, – каза Алекс. – Тази руда е достигнала критичната си точка съвсем скоро. В противен случай плутония би се разпаднал. Предполагам, че  рудата е на прекалено много години, което според геологическите представи е едва вчера.

Борислава го изгледа смаяно.

– Възможно ли е има и други природни реактори, да кажем по-млади? – попита Борислава.

– Съмнявам се, – махна с ръка Алекс. – Ако има такива изобщо, те са дълбоко в земната кора.