Архив за етикет: калъфки

Доброволецът

imagesДимо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.