Тя бе една малка кремава на цвят гъба, но много ѝ тежеше, че хората не я забелязват и я подминават.

– Не ми обръщат внимание, защото съм малка и невзрачна, – каза си гъбата, – Но аз ще порасна и ще стана красива! Тогава ще видят те! Ще отмъстя на всички!

Малката гъба започна да пие дъждовна вода. Толкова много пиеше, че понякога се задушаваше.

Въпреки всичко тя доби това, към което се стремеше.

Стана много висока и бяла гъба. За да се разкраси, намаза шапчицата с нещо червено, което бе останало в една консервена кутия.

– Станах по-червена и от най-червените гъби, – каза си радостно тя.

Прибави и бели точки върху шапчицата си. Така смяташе, че изглежда по-привлекателна, примамлива и съблазнителна.

В гората дойдоха гъбари. Те събираха манатарки, масловки и всякакви ядливи гъби растящи през този сезон.

– Вижте, – извика един младеж с голяма кошница, която бе напълнил едва до половината, – колко е красива тази мухоморка! Ще я стъпча и размажа, за да не се заблуди някой начинаещ гъбар, който би я приял за ядлива поради притегателната ѝ сила, да очарова и съблазнява.

Младежът смачка и унищожи гъбата, въпреки че тя не бе отровна. Това се случи с нея не, защото бе станала голяма и красива, а поради простата причина, че тя вече не приличаше на себе си.

В края накраищатата, не е важно как изглеждате външно, а какво има вътре във вас ….

Валеше сняг, но снежинките бързо се топяха.

– Но нали все пак има сняг, – засмя се Борис, – а щом е Рождество, той е предвестник на нещо.

– На какво? – попита Соня.

– Че се пречистваме от греховете си.

– А ако бъдем пречистени от греховете си, какво ще ни остане? – опита да се пошегува Данчо.

Всички се бяха струпали в кухнята, докато Мартин отваряше виното и го разливаше в пластмасови чаши. Мариан отвори хладилника и извади газирани напитки за Любчо и Дойчин, а за себе си взе безалкохолна бира.

Горан беше пристигнал последен. Тогава решиха, че е време за тост и се отправиха към трапезарията. Там последна влезе Катя. Тя носеше кошница с пресен хляб.

– Бих искала да ви запозная със една семейна традиция, – усмихна се предизвикателно Катя. – Това е хляб на спомените. Майка ми го правеше, когато бях малка. Тя го наричаше така, защото когато хапнеш от него, трябва да си спомниш нещо важно.

– Може ли да е от детството? – попита Станчо.

– Може да е от всяко време и всяко място, – бързо каза Катя. – Нека да хапнем залък хляб и да си спомним през какво сме преминали и какви сме били. Само тогава ще осъзнаем до какво ниво сме стигнали и какви сме сега.

Катя пусна кошницата в кръг и всеки си отчупи парче хляб.

А през това време тя обясни:

– Тайната на хляба на спомените е в това, че в него можеш да сложиш каквото си поискаш. Това могат да са чушки, картофи или сирене, дори може да бъде само някоя подправка. Така хората биха живели по-добре ако обръщаха внимание на това, което имат и няма да го хабят напразно.

– Спомените са като онова, което откриваш в чекмеджетата на кухнята. Могат да изглеждат ненужни, но всъщност подобряват това, което правиш, – констатира Димитър.

– За всички нас, – каза Борис и вдигна чашата си.

Другите го последваха в наздравицата.

Онзи ден видях, как една жена да поставя пакет с обезмаслено мляко на лентата към касата в супермаркета.

– Можете ли да ми кажете защо купувате това мляко? – попитах тази жена.

– Защото то е без мазнини, – отговори жената.

– А знаете ли какво заменя мазнините?

– Хммм, – каза тя, взе пакета и прочете името на втората съставка, която следваше обезмасленото мляко, – царевичен сироп?!

Тя се намръщи, но след това върна пакета при останалите продукти в кошницата.

Очевидно жената изобщо не е мислила да си зададе такъв въпрос. Тя просто бе приела широкото разпространено мнение, че мазнините, които са неразделна част от хранителния режим на човека, трябва да се избягват, когато е възможно.

Но защо да се съмнява в това, нали и самите ние позволихме на производителите на храни, рекламодателите и изследователите да мислят вместо нас?

Военните дирижабли по време на Първата световна война често летели на голяма височини, за да бъдат недостъпни за вражеската артилерия.

Когато летели в облаците немците изобретили спускаема кошница на кабел с дължина до километър.

Намиращият се в нея офицер чрез телефонна връзка коригирал курса на съда и давал команди за хвърляне на бомби.

Членовете на екипажа, много обичали тази работа, защото кошницата била единственото място където можело да се пуши.

Облаците закриваха слънцето, но бе задушно и непоносимо горещо. Ани излезе от магазина и се насочи към колелото си, за да остави покупките в кошницата си отзад. Цяло чудо бе, че всичко се побра в нея, а бяха доста продукти, които бе взела от хранителния магазин.

Вече се канеше да яхне велосипеда си, когато една ръка я докосна по рамото. Ани се обърна и видя широката усмивка на дядо Дочо, грейнала на лицето му.

– Благодаря ти, – каза възрастния човек, – че винаги ме поздравяваш, когато минаваш край мен.

Дядо Дочо бе към 100-те. Единственото му занимание, бе да излезе от дома си, да постави един стол пред вратата си и да седне на него. Така наблюдаваше всички, които минаваха, а някои се отбиваха и обменяха с него клюките на махалата.

– Знаете ли, – каза Ани, – когато бях малко момиченце и баба ме водеше за ръка из селото, забелязах, че тя поздравява всички хора. Веднъж я попитах: „Бабо ти всичките ли ги познаваш?“ Помня, че баба се усмихна и каза: „Не. Но тук на село имаме обичай да се поздравяваме, независимо дали се познаваме или не“. На мен това много ми хареса и сега, когато отново дойдох на село, поздравявам всички, по стария обичай на това село.

– Да, така е, – потвърди дядо Дочо. – Едно време млад, стар, дете, възрастен, мъж или жена, всеки поздравяваше, когото срещне. Хубаво е, че знаеш за тази традиция, но времената се измениха. Сега хората в селото поздравяват само познатите си.

– Това няма значение, – усмихна се Ани. – На мен ми е приятно да поздравявам всички, особено, когато виждам някое тъжно лице. И когато поздравя, някой угрижен, натоварен с проблеми, а може би и чувстващ се самотен, той винаги вдига глава и ми се усмихва, и като че ли лицето му се разведрява.

– Добре правиш, моето момиче! Продължавай все така! Всеки от нас е нуждае от капка внимание, – каза ѝ с дълбока въздишка дядо Дочо.

Ани му се усмихна и каза поредното си:

– Здравейте!