Снегът бързо се стопи и оголи преждевременно земята, а студът не прощаваше при такава припряност. На обяд слънцето се опитваше да затопли студената пръст, но за няколкото часа, през които се показваше, резултата бе нулев.

Хората рядко се мяркаха по улиците. Те стояха в домовете си край печките и очакваха с нетърпение идването на пролетта.

Закътано в неравно хълмисто място селището бе замряло. Малко хора бяха останали в него. Повечето забегнаха към големите градове, където можеха да намерят работа, а старите почти измряха.

Стоил и Орлин бяха дошли на гости на дядо си, баба им отдавна не беше между живите. В града върлуваше епидемия от поредния грип и ги бяха разпуснали от училище. Родителите им, за да ги запазят от заразата, веднага ги изпратиха при стареца на село.

Двете момчетата се разхождаха по улиците и оглеждаха къщите наоколо. Много от тях бяха изоставени. Срутили се под тежестта на времето. Други бяха с изпочупени прозорци и врати, за по-лесен и бърз достъп до вещите, натрупани от стопаните, които отдавна гниеха в земята, а наследниците им пръснати по чужбина, изобщо нехаеха за случващото се на тези домове.

– Погледни ги, – посочи с ръка Стоил порутените и обрани къщи, – приличат на прегърбени старци, изгубили силите си в чудовищна и страшна безнадеждна битка.

– По-рано в тях се е чувал весел смях, песни и бодри гласове, – тъжно поклати глава Орлин. – но животът е изчезнал от тях. Някои все още държат, но са пусти и безлюдни.

– Приличат ми на човек, който няма в себе си капка жизненост, – каза Стоил. – Може да са били красиви и стройни в миналото, но са изоставени и замрели.

– Мисля си, – почеса се по главата Орлин, – че човек без Бога, макар и да има стремежи и мечти, достигайки ги, открива, че не е това, за което е жадувал. Ето, като тези съборетини, които са градени с радост и надежда да приютът следващите поколения, но са останали празни и ненужни.

– Ех, сега да имаше силни и здрави ръце, да ги възстановят и отново да се изпълнят с веселие и оптимизъм, – въздъхна тежко Стоил.

– Това единствено може да стане с помощта на Господа. Защото каквото и да направи човек, без намесата на мощната десница на Бога, остава безплодно и безжизнено.

Двете момчета разсъждаваха, гледайки разрухата от безотговорността, безхаберието и незаинтересоваността на следващите поколения.

А какво да кажем за държавници, които не търсят мъдрост от Бога при взимането на управленски решения, приемането на закони и тяхното прилагане?!

„Блажен онзи народ, на който Господ е Бог“!

Война, безпощадна и унищожителна. Безброй жертви и невинни убити. Страшна кървава мелачка, която унищожава всичко човешко у хората. Навсякъде страх, глад и разруха.

Наближаваше Рождество. Вечерта на фронтовата линия бе необичайно тихо. Снегът падаше и покриваше всичко с бялата си пелена. Студът немилостиво проникваше през дрехите, а вятърът не прощаваше на всяка открита част от тялото на войниците.

Мислите на хората, които снегът бавно затрупваше в окопа, бяха далече. Те виждаха трапези отрупани празнично и множество усмивки на близки, приятели и любими.

Изведнъж тишината бе нарушена. Млад мъж запя:

Тиха нощ, свята нощ
Цяла земя е в тишина….

Почнаха да се прибавят и други гласове, докато песента обхвана целият окоп.

От другата страна на фронта се долавяше същата мелодия, но с непознати думи. Техните противници също пееха „Тиха нощ“, но на родния си език.

Всички си мислеха за Княза на мира, който се бе явил на света в тази нощ.

Колко много са се изменили хората. Хубаво би било, ако можехме да пеем заедно за „Младенеца в яслите“. Тогава земята би заприличала на Небето.

Когато Христос е наблизо, всички междуособици престават и настъпва мир. Нощта отстъпва пред сиянието  на този, Който дойде на земята, за да поеме наказанието идващо от нашия грях и да ни даде вечен живот.

Сега светът е опорочен и подтискащ, но ние повярвалите в изкупителното дело на Христос, можем да се наслаждаваме на Неговия мир в сърцата си.

Но трябва да помислим и за тези, които не познават нашия Спасител. Да им помогнем да познаят Истината, за да бъдат освободени от оковите на греха.

Пророчицата на Троя предупреди старейшините на града да не се доверяват на гърци, носещи подаръци. Тогава Касандра правилно е казала:

– Изгорете Троянския кон.

Вместо това, старейшините приеха дара. Е, знаете как продължава останалата част от тази старата история.

По същия начин цар Езекия неразумно показа на своя враг всичките си съкровища и запаси, което доведе до плячкосване на градът малко по-късно.

Това не се случи за една нощ, но задейства процес, чиито семена на унищожение бяха внимателно засаждани с течение на времето.

Мир, състрадание и загриженост звучат прекрасно. Кой би ги отхвърлил?

Мъдрият човек обаче си спомня правилото: „Рискът е за купувача“ и че купувачът трябва да се пази. Продавачът на стоката може да постави под съмнение почтеността на устоите на страната. Той подхранва фалшиви илюзии как мирът може да победи.

Човек може да почисти външността на чашата, но вътре остава пълно с мъртвешки кости.

Когато предупрежденията, в които има напътствия, не са приети, те стават начало за унищожение.

Това е истина, която никой не отрича напълно, но и никой не вярва изцяло.

Ако беше повярвана, много опустошителни възгледи в миналите векове щяха да бъдат предотвратени. Народи и градове щяха да живеят в благоденствие, но сега са потънали в разруха.

Наближаваше десет и половина. Писанов се канеше вече да отиде за обичайното съвещание, когато в кабинета му се появи Петър, енорийския свещеник на местната църква. От него лъхаше доброжелателност и Писанов го поздрави сърдечно.

– Хубаво е, че ви заварих, господин Писанов и вие сте много зает човек като мен.

Свещеникът бе дошъл заради камбанарията, която от два месеца бе почнала да се руши. Дървояди, кой знае от къде бяха дошли, разяждаха дървената ѝ конструкция.

И тъй като заостреният връх на камбанарията бе забележителна черта на малкото градче, Писанов бе открил подписка във вестника за нейното възстановяване.

– Направих сметка за необходимия ремонт, – каза Петър. – Опасявам се, че ще излезе малко повече отколкото предполагах, четиринадесет хиляди.

– Това е доста голяма сума.

– Наистина е голяма особено, когато постъпленията от вашата подписка не превишават пет хиляди лева.

Това не разтревожи много Писанов. Все пак начинанието му бе съвсем доброволно. Той не беше богат, но бе внесъл своите сто лева.

– Сега страната преживява тежки времена, – Писанов се опита да оправдае хората. – Данъците, сметките и таксите растат. А този сезон съвсем не е благоприятен за благотворителност. Почакайте да се затопли времето, може би тогава хората ще бъдат по-благосклонни.

– Да, но проблемът е неотложен, – каза с тъга Петър.

Енорийският свещеник продължаваше да говори още дълго време в същия дух, но Писанов губеше вече търпение.

„Този човек не разбира ли, – помисли си Писанов, – че това искане за повече и повече, трябва да престане, преди страната да изпадне в пълна разруха?“

Все пак Писанов го изслуша. Обсъди с него различни начини и средства за набавяне на необходимите суми. Обеща му място на някои от вътрешните страници на вестника, където може да изкаже болката си, но това бе всичко. Писанов не притежаваше необходимите ресурси, с които можеше да му помогне.