Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.

Един пастир бил много горд и честолюбив. Той гледал винаги да се покаже и изисквал към себе си специално уважение и почест.

Веднъж тръгнал да посещава членовете на църквата си. Отишъл при една възрастна християнка. Когато го видяла, тя му казала:

– Заповядайте, влезте и седнете!

Пастирът очаквал многословен и възторжен прием. Обикновеното отношение на старата жена засегнало гордостта му и той важно казал:

– Нима не знаете, че аз съм пастир? Като служител Христов, дойдох да поговоря с вас. Аз се грижа за спасението на душа ви.

– Ако наистина сте служител на Исус Христос, тогава трябва да бъдете като Него кротък и смирен, – казала старицата.

Пастирът се сконфузил, разговорът съвсем не потръгнал и той си тръгнал. Грижейки се за душите на хората, той бе забравил своята, която бе дълбоко затънала в калта на егоизма, честолюбието и гордостта.

Любовта на човек към себе си, без любов към Бога, ближния, брат и враг, го обрича на вечна изолация.
Честолюбието е стремеж за добиване на по-високо о почетно положение, жажда за известност и слава.

Както ръждата разяжда желязото, така честолюбието съсипва сърцето на човека. Не е достоен за честта този, който я търси.

Гордостта е майка на пороците. Тя винаги е нещастна, а смирението е винаги благополучно и безопасно.
Пастирът е брат в Христа. Когато говори пред членовете на църквата, той е слуга на Бога. Там, където отсъства разбиране за братско равноправие и братолюбие, пастирът не може да избегне поражението.

Пастирът е призван да изявява Исус Христос.

Лили и Георги бяха притеснени. Бяха подочули, че престои побой между големия им син Станислав и известният хукиган в квартала Канарата, чието истинско име бе Димитър, който се славеше се като джебчия и пияница, а няколко пъти е бил клиент и на полицията.

Родителите на Станислав решиха да бъдат внимателни. За това и Георги не атакува направо сина си:

– Раздаването на юмруци не доказва правото ни, нито е израз на силата ни. По-добре  превъзхождай противника си духовно и морално.

– Това ми е напълно ясно, – ухили се Станислав.

След това сви ръце в юмруци и започна да подскача все едно беше на боксов ринг.

Това ядоса Георги:

– Не ме карай да ти трясно едно кроше, – и Георги подгони сина си.

Станислав прескачаше по две стъпала надолу и се заливаше от смях.

Георги се разтрепера и извика, малко преди синът му да затръшне външната врата:

– Никакви побоища! Ясно ли е?

– Остави го, нищо лошо няма да му се случи, – Лили се опита да успокои Георги.

Станислав се върна след два часа. Под едното му око имаше голяма синина.

– Добре те е подредил, – избухна Георги.

– Не прави трагедии за толкова малко нещо, татко. Юнак без рана не може, – опита се, да се пошегува Станислав.

Лили забеляза драскотините по едното рамо и гърба, прехапа устни и попита с тревога:

– На земята ли те събори?

– Да, събори ме, но после и аз го притиснах до земята, – с гордост каза Станислав.

Това ядоса Георги още повече и той повиши тон:

– Следващия път може и без око да останеш.

– Дължа го на теб, татко, – предизвикателно се обърна Станислав към баща си.

– От мен синини още не си носил, – натърти Георги.

Станислав се усмихна:

– Следвах съвета ти. За такива като Митето добрата дума е като масло в огъня, разпалва го още повече. Опитах се да обуздая животинското у него, но той ме удари много силно.

Георги наостри уши и вече по-спокойно каза;

– Разкажи ми всичко. Как стигна до това положение?

Станислав погледна баща си в очите и започна да разказва:

– Миналата вечер Митето заедно с двама от неговите бабаити приближиха до Маргарита и ѝ предложиха разходка накрая на махалата, в оня пущинак …..нали го знаеш. Един от тях беше леко попийнал и вдигна полата на момичето. Тогава не се стърпях и се намесих. Казах им: “ Не ставайте досадни, момичето с нищо не е заслужило такова отношение“.

– Предполагам, не са били много любезни след това, – каза Георги.

– Митето ме погледна кръвнишки и ревна: „Какво, ти да не си пазач на тази ….. развратница? С какво ви плаща?….. Не се намесвай, за да не ти размажа физиономията“. Бях побеснял и го предизвиках: „Ако можеш. Чакай ме утре по това време на същото място“. Митето се разсмя: „Какво дуел ли ми предлага’? Това е доста остаряло ….“. Не се стърпях и им извиках: „Стахливци!….. Фукльовци! Знаете само да заплашвате. Ако ви стиска елате!“ Митето ме изгледа презрително: „Ще дойда! Ти гледай да не забравиш да дойдеш“.

– Имаше ли и други там? – попита с тревога Лили. – Нямаше ли кой да ти помогне?

– Саирджии колкото искаш, – засмя се самодоволно Станислав. – Нямах нужда от тяхната помощ. Справих се абсолютно сам.

Това, което се бе случило бе доста опасно. Георги се чудеше какво да каже на сина си, за да го отклони от подобни инциденти за в бъдеще. Той разбираше, че синът му бе постъпил правилно, беше защитил едно безпомощно момиче, но побоя, нараняванията …..

В този момент Станислав изненада родителите си с контра аргументи:

– Нима когато пребиват някого пред очите ми, трябва да отклоня поглед в страни, както правят мнозина, все едно нищо не съм видял? Татко, ти не си ме учел да стоя безучастно в такива положения. Много пъти съм те виждал да помагаш на хората дори, когато това е било в твой ущърб.

Георги замълча, погледа му се замрежи от сълзи.

– Гордея се с теб сине, …….въпреки че не съм привърженик на побоищата, – каза Георги и прегърна сина си.

Има един разказ на Л.Н. Толстой, в които се говори за двамата сина на един търговец.

По-големият бил любимец на баща си и цялото наследство търговецът решил да даде на него.

Майката съжалила малкия си син и помолила мъжа си, да не обявява решението за делението на имота веднага, защото се надявала някак да склони съпруга си да раздели всичко, което има поравно на синовете си. Търговецът се съгласил.

Веднъж майката седяла на прозореца и плакала. До прозорецът приближил непознат и я попитал:

– Какво ви измъчва? Защо плачете?

Тя отговорила:

– Как да не плача, за мен синовете ми са еднакво скъпи, а мъжът ми иска цялото имущество да даде само на големия, а малкия да остане без нищо.

Страникът казал:

– На твоята мъка лесно може да се помогне. Иди при синовете си и им кажи, че баща им иска да остави на големия всичко, а на малкия нищо и при тях всичко ще бъде поравно.

Малкият син след като научил, че той нищо няма да получи, отишъл в други страни и усвоил знания и постигнал майсторство в доста неща, а по-старият брат живеел при баща си и нищо не научел, защото знаел, че ще бъде богат.

След смъртта на търговеца големият син, тъй като нищо не умеел, бързо похарчил оставеното от баща му и обеднял, а малкият син имайки опит и знания, усърдно се трудел и забогатял.

Блажен е онзи човек, които знае истинското си положение, защото тогава той ще може да намери изход от всяка ситуация. Горко на невежия и мързелив човек, той ще изпадне в беда.

„Придобий мъдрост, придобий разум; Не забравяй, ….Не я оставяй и тя ще те пази. Обичай я и тя ще те варди“. Истинската мъдрост е от Бога. Тя дава на човека „разумно сърце, за да различава между добро и зло“. Мъдростта за душата е както здравето за тялото.

Истинската християнска мъдрост се състои в това, да побеждава естественото злонравие, което идва от гордостта, гнева, злобата, завистта, ненавистта, неморалността, алчността, невъздържаността и т.н. Тази мъдрост следва примера на Исус Христос, Неговата кротост и другите Му добродетели.

Децата играеха на улицата и вдигаха страхотен шум. Клаксони се надпреварваха на натовареното шосе. На телевизора говорителят съобщаваше днешните новини.

Григор влезе в стаята погледна очакващо сина си и попита:

– Какъв искаш да станеш като порастнеш?

– Искам да работя в полицията, – възторжено и с блеснали очи отговори Огнян.

– Полицай?! – лицето на Григор почервеня, а очите му едва не изкочиха от орбитите. – Ти да не си полудял? Навярно се шегуваш.

Огнян отдавна мечтаеше за това. В мечтите си бе виждал как спасява хора, залавя престъпници, помага за откриването на истината, ……

– Искам да стана детектив. Имам голямо желание да помагам на хората.

Григор снисходително се усмихна, той смяташе, че синът му е много малък и още не разбира съвсем нещата, затова толкова лесно се е заблудила детската му душа.

– Знаеш ли колко взима един полицай? Как ще издържаш семейство с такава заплата?

– Ще се справя. Освен това не желая да се женя. Полицейската работа е много интересна. Ще разкривам престъпления и убийства. Знам, че в това ще бъда много добър, – уверено каза Огнян.

– Това е глупава идея, – махна с ръка Григор. – Ченгетата нямат пари, за това всеки може да ги купи. Нима не си чул, че си докарват нещо от страни. Шайка рушветчии.

– Но, татко, ……

– Ти си твърде умен, за да станеш един от тях, – Григор впери невиждащ поглед в прозореца и добави. – Виждам те като човек, които притежава най-малко един милион долара или евро.

– Не, татко следователите са страхотни, защо ги оченяш толкова много, – възпротиви се Огнян.

– Ти ще се захванеш с бизнес, ясно ли е, – викна Григор – и не какъв да е бизнес. Ти си млад човек и ако се ориентираш добре, ще можеш да печелиш по милион на година.

– Тук не става въпрос само за пари, – възмути се Огнян. – Освен пари в този живот има и други неща ….

Григор замахна и ударът му попадна върху ухото на момчето. Това беше доста неочаквано за Огнян.

– Какво знаеш ти за парите? – Григор изригна като вулкан. – Нищо. Парите са единственото нещо, което има значение. Парите са на първо място. След това вече ще мислиш за жена, семейство, приятели, …. Щом си мой син, няма да ставаш никакъв си следовател. Ясно ли е?

– Да, – едва изрече Огнян.

– А така те искам, моето момче. Сега ми кажи какъв ще станеш като порастнеш?

– Бизнесмен, – но като си спомни за плесницата, се поправи, – искам да кажа банкер.

– Какъв банкер? – попита бащата с гордост, защото смяташе, че синът му е възприел правилно урока, който му даде.

– По инвестициите, – смънка Огнян.

– Браво, моето момче, – Григор потупа сина си по рамото. – И никакви полицаи и следователи в главата ти, разбрахме се нали?

И без да дочака отговора на Огнян, Григор усмихнат напусна стаята.