Даниела бе малко палаво момиче. Навсякъде си вреше носа. Нейното любопитство нямаше край.

За това изчезнеше ли нещо в къщи веднага питаха Даниела:

– Да си виждала …..

Понякога тя не бе го видяла, но упорито започваше да търси. Накрая тя първа успяваше да открие загубена вещ.

Днес Даниела се покачила на тавана. Отдавна тук я примамваха хиляди „боклуци“, както казваше баба ѝ.

Любопитството е черта на изследователите, а Даниела бе точно такава.

За търсачите се знае едно, те пред нищо не се спират.

– Я да видим какво има тук, – Даниела поклати глава, както баба ѝ правеше.

Тя разглеждаше кутия, покрита с дебел слой прах. Когато разчисти прахуляка Даниела забеляза, че върху нея е изписан червен кръст.

– Вероятно е някоя стара аптечка, – каза си тя.

И не се излъга.

Даниела отвори кутията. В нея бяха наредени най-различни по цвят и големина шишенца с едва четящи се надписи.

– Ау на това шишенце пише: „Любов“, – извика изненадано Даниела. – Хм, странно лекарство. Срещу каква болест се взима?

Тя се вгледа в буквите по-надолу. Те бяха дребни и полуизтрити, а светлината на тавана бе много слаба. От дългото взиране очите на Даниела се насълзиха.

Тогава тя реши:

– Ще взема медицинската кутия и ще я разгледам в стаята си.

Прегърнала своя трофей и бавно се запромъква през капака на тавана.

Настани се в стаята и разузнаването започна.

Даниела отново държеше шишенцето, на което пишеше „Любов“.

Макар и трудно, този път успя да прочете ситно набрания текст. Там пишеше:

„Да се взема срещу вина и срам, докато изчезнат всички симптоми. Ако нещата се повторят, продължавайте да вземате още, до окончателното им изгубване“.

– Какво е това? – недоумението на Даниела растеше.

Тя посегна и взе друго шишенце. На него пишеше: „Смирение“, а отдолу със ситен шрифт бе отбелязано:

„Да взема срещу арогантност, високомерие и гордост. А също така и срещу упреци и критика. …“

Следваха същите обяснения за взимане от това шишенце.

– Май ми трябва лекарство от това шишенце, – позамисли се сериозно Даниела.

– А това какво е? – попита момичето държейки следващото лекарство.

– Щедрост? – прочете тя на глас. – Никога не съм била егоистка, – отбеляза Даниела.

Последното изречение от дребният написания текст върху това шишенце я изненада.

“ …….. Не правете най-малкото, което можете, а възможно най-многото“

– Това се казва щедрост! – ахна Даниела. – Май трябва да призная, че не винаги правя най-доброто ….

Поредното шишенце, което Даниела извади от загадъчната кутия, носеше надпис: „Енергия от Божия Дух“.

– О, колко хубаво би било, ако притежавам такава?

Малко по-надолу пишеше:

„Да се взима при мързел, леност и отсъствие на всякакво желание за работа…..“

– Това е невероятно, – гласът на Даниела затрепери. – Чувствам се като пълна глупачка.

Изведнъж погледа ѝ попадна на ново шишенце.

– Вероятно това е моето лекарство.

Надписът на него гласеше: „Мъдрост“, а малко по-надолу: “ Да се взима срещу глупост, неблагоразумие и безразсъдство ……“

– Тази „аптечка“ е някаква шега. Всички знаят за моето любопитство ….. Ами ако е имало преди друг като мен, за когото е всичко това?

Даниела се разсмя и си каза малко поуспокоена:

– Забърках се в тази каша, защо не искам да се променя. Всичките тези симптоми безпокойство, раздразнителност, ……. могат да изчезнат, ако поверя живота си на Господа. А ако чета Словото Му….. Да, само То ще излекува душата ми и ще ме промени.

Видул седеше на фотьойла в хола и четеше. Влезе баща му и го попита:

– В какво толкова си се зачел?

Момчето се намести по-удобно на мястото си и прочете на глас:

– „Нивите на един богаташ родиха много плод. И той размишляваше в себе си, думайки: Какво да правя? Защото нямам где да събера плодовете си. И рече: Ето какво ще направя. Ще съборя житниците си и ще построя по-големи, и там ще събера всичките си жита и благата си. И ще река на душата си: Душо, имаш много блага натрупани за много години, успокой се, яж, пий, весели се. А Бог му рече: Глупецо, тая нощ ще ти изискат душата, а това което си приготвил, чие ще бъде?“

– Има много добри неща, които се стремим да запазим за много години, – каза бащата.

– Но Бог му каза, че е безумен, – Видул погледна баща си в очите. – Защо?

– Той попита, какво да прави, но въпросът му бе насочена към самия него, – заяви бащата.

– Нима е лошо да запази това, което е произвел? – Видул попита не разбирайки обяснението.

– Грешката му беше в това, че в плановете си не включваше Бога, – усмихна се бащата.

– Не разбирам. Исус осъжда ли този човек, че има много богатство?

– Той го критикува не това, че има богатство, а неговата арогантност и високомерие, – отговори бащата.

Видул бе зяпнал баща си и очакваше още пояснения във връзка с този пасаж.

– Натрупването на богатство е популярна защита срещу страха, – допълни бащата.

– Страх? Как така? – попита недоумяващо Видул.

– Някой хора вярват, че колкото повече имат, толкова са по-далеч от всякаква опасност, – засмя се бащата.

Видул се замисли, а баща му продължи с поучението:

– Бог не иска децата Му да се доверяват на парите. Той е велик снабдител и дарител. Абсолютно щедър и надежден. Довери се на Него, а не на материалните неща.

– Ще запомня това, татко, – бодро каза Видул и прегърна баща си.

Навън времето бе хладно, но двамата приятели Жоро и Стефан се бяха силно разгорещили.

– Ако има наистина Бог, – наежи се Жоро, – нека се докаже, като ме удари сега.

Нищо не се случи и Жоро гордо заяви:

– Виждаш ли, няма Бог!

– Ти само доказа, че Той е милостив, – отговори Стефан. – Само чрез Божията благодат можем да бъдем спасени.

Жоро упорстваше и не искаше да приеме никакви аргументи.

Макар и млад, на Стефан бяха поверили обучението на децата в църквата и той му предложи:

– Ела в неделното училище, да чуеш какво говорят моите ученици.

Жоро неохотно се съгласи и недоволно измърмори:

– Деца, какво могат да знаят те?!

Когато двамата младежи влязоха в малката стаичка, децата с нетърпение очакваха своя учител.

– Здравейте, деца, – каза радостно Стефан. – Това е един мой приятел. Той иска да чуе какво ще му кажете за Бога. За целта ще ви задам няколко въпроса, а вие … внимавайте какво ще отговорите! Вярвам, че не напразно сме провеждали толкова уроци.

Децата затихнаха и си заеха местата. Очите им се впериха в учителя.

– Ако аз продам своята къща и колата си, и дам всичките си пари на църквата, ще отида ли Небето? – попита Стефан.

– Не! – в един глас отговориха децата.

– А ако всеки ден чистя църквата, кося тревата в двора ѝ и пазя чисто и подредено в нея, ще отида ли Небето?

– Не! – отново хорово му отговориха децата.

– Тогава как мога да попадна на Небето?

В задната част на стаята петгодишно момче извика:

– Трябва да си мъртъв спрямо греховете си и съблазните на този свят.

– Да обичаш Бога и да го следваш с цялото си сърце, – добави дребничко момиченце с руси плитки.

– Сега разбираш ли? – каза Стефан като се обърна към Жоро. – Християнската вяра, не е в това, което ние можем да направим за Бога, а това, което Той е направил за нас. „Защото Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине ни един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Самоувереността и високомерието на Жоро се стопиха. Лицето му бе замислено и напрегнато. Черупката на тщеславието му се бе пропукала.

Съществува древна поговорка, която казва: „Всички пътища водят към Рим“.
Може би в миналото да е било така, но днес лесно можеш да се заблудиш на кръстопът.

Пътят, по който вървиш, лесно може да те доведе в обратна посока.

Най-добрият начин да постигнеш целта си е да се обърнеш към надеждна пътна карта или към някой, който добре знае верния път.

Не всички пътища водят към Бога, както мислят някои. Защото съществуват пътни заграждения, които не дават на човек да достигне до Бога. Такава преграда е греха.

Но Бог ни е дал пътна карта – Библията, Той ни е дал и Водач, който знае пътя и може да ни го показва – Исус Христос.

Исус не каза: „Аз съм един от пътищата към Бога“, Той каза: „Аз съм пътя….“

Това не е високомерие, ограниченост и недостиг на милосърдие. Това е истината, защото Христос дойде от небето, за да плати нашите грехове.

Върви след Христос и никога няма да се заблудиш.

Един крал искал правилно да управлява народа си, за това се обърнал за съвет към един мъдрец:

– Как трябва да постъпва човек, за да управлява както трябва народа си?

– Трябва да имаш пет достойнства и да премахнеш четири недостатъка, – отговорил мъдрецът.

– Кой са тези пет достойнства? – попитал краля.

– Благородния мъж показва милост, но не поема разходи. Не предизвиква злоба и гняв у хората, когато ги кара да се трудят. Неговите желания са несъвместими с алчността. Той е величествен, но чужд на високомерието. Страшен, но в него няма свирепост.

– А какво означава „да показва милост, но да не поема разходи“?

– Да бъде добър към хората и да използва всичко, което им носи изгода. Това не е ли милост, която не изисква разходи? Ако на хората, които им се възлага работа и могат да избират труд, който е по силите им, това ще предизвика ли гняв у тях? Когато се стремиш към човечност и я постигаш, от къде може да се появи алчността? Благородния мъж не смее да прояви пренебрежение, когато има работа с многочислени или немного велики и малки. Това не е ли величие, без високомерие? Благородния човек носи необходимата шапка и дрехи, погледът му е пълен с достойнство, той е толкова внушителен, че когато хората го гледат изпитват трепет. Такъв човек не е ли страшен, но без да бъде жесток?

– А какви са четирите недостатъка? – попитал краля.

– Да накажеш тези,  които не си инструктирал, това означава да бъдеш жесток. Да искаш дадено изпълнение, без да си предупредил по-рано, означава да проявиш насилие. Да забавяш заповед и в същото време да добавяш срок за изпълнението ѝ, нанасяш вреда. Ако в кой да е случай се ограничаваш, да дадеш какво да е на хората, това означава да се отнесеш формално към нещата.