Работилницата бе ярко осветена. Благой стоеше с гръб към вратата и работеше върху някаква женска фигура. Лицето му беше бледо и сериозно. Бе облякъл проста работна престилка.

Райна стоеше зад него и го наблюдаваше мълчаливо. Не беше го виждала от две седмици, но се зарадва, че е здрав.

Благой вдигна глава и се обърна.

– Рени, – извика Благой объркано, – Кога дойде? Защо не се обади?

– Сам ли си? – попита Райна.- Къде е домочадието ти?

– Жена ми с децата замина на село. Исках да остана за определено време сам.

– Няма да ти преча, – леко се усмихна Райна, – След неприятностите, които ти се случиха, помислих, че си болен и затова наминах да те видя. Никой не те е виждал от две седмици навън ….

– Не си отивай, – помоли я Благой. – Радвам се, че дойде …. Нямах представа колко е трудно да си сам ….

Благой говореше спокойно и непринудено. По лицето му нямаше следа от надменността и високомерието, които демонстрираше преди провала си. Тъмните му очи излъчваха топлина и дълбоко скрита мъка.

– Коя е тази жена? – кимна Райна към недовършената статуя пред него.

– Това е най-прекрасната добродетел, която се надявам да заблести в нашите дни.

Райна не разбра веднага, какво имаше предвид Благой.

„За коя добродетел говореше? Справедливостта? Смелостта? Само да не е отмъщението“, – каза си наум Райна.

Скулптурата със сигурност имаше нещо общо с  злополучното му поражение. Вероятно тя бе израз на наранената му гордост.

Женската фигура бе прекрасна. Те се усмихваше лъчезарно. Седеше върху земното кълбо, а в ръката си държеше слънцето. Булото ѝ  бе полусвалено.

Вероятно това було изразяваше времето. Но коя беше тази жена?

Изведнъж Райна прозря замисъла му.

– Имаш предвид истината? – попита неуверено Райна. – Вярваш, че истината ще излезе наяве?

– Правилно, – кимна с глава Благой. – „Времето разбулва истината“. Правя го, за да се утеша, а може би и за да си възвърна вярата в таланта си.

– Съжалявам за това, което се случи с теб, – искрено каза Райна.

– Може би така е по добре, – в гласа на Благой се усети болка. – Навярно  светът трябва да престане да ме хвали за известно време. Знаеш ли, в такъв момент човек започва да вижда живота си по друг начин! Изведнъж започва да проумява, че това, към което се е стремял, не си заслужава усилията. В крайна сметка остават малко неща, които наистина са важни.

Двамата стояха и мълчаха в притихналата работилница. Часовникът на градската кула отброи девет часа. Нощта пристъпи и погълна последните лъчи на деня.

Един млад човек отишъл при Сократ, за да се обучава на красноречие. В разговор с великия философ, той говорил толкова много, че Сократ удвоил цената на обучението му.

– Защо трябва да плащам два пъти повече? – попитал младежът.

– Защото, – отговорил Сократ, – трябва да те обуча на две неща. Първо, как да си държиш езика зад зъбите и второ, как да говориш.

Не само този млад мъж, но и много хора вредат с езика си. Много говорят и много казват, но то е едно и също, многократно повторено. Понякога две три думи са напълно достатъчни, вместо да изговориш хиляди.

Човек се учи да говори до три години, но до края на живота си не може да свикне да мълчи. Многословието е загуба на ценно време, загуба на енергия, то не принася никаква полза.

Внимателните към себе си християни наричат всичките чувства прозорци на душата. Ако те са отворени, ще изчезне цялата вътрешна топлота. Най-големият отвор, подобен на голяма врата е езикът, който говори на воля, колкото си иска.

Многословието кара душата, да не вижда гледайки, да не чува слушайки, да не усеща докосвайки. Многото бърборене е тясно свързано с гордостта, наглостта и произвола. То е подобно на буря разрушаваща вътрешния ред, оставяща след себе си надменост и заслепение.

Как да се справим с многословието?

По-добре е да замълчим, отколкото да говорим. При мълчание умът се съсредоточава, а при безкрайното бърборене се разсейва. Невъзможно е да живееш по духа и да бъдеш бъбривец.

Давай повече почивка на езика, отколкото на ръцете си.