Няколко по-топли есенни дни и желанието за разговори на открито отново има превес.

Групата на Сашо възползвайки се от хубавото време започна традиционното си общение в парка.

– Страхувате ли се от тежката работа? – Слави откри темата за днес.

– Често сме склонни да напуснем работата, преди да е приключила, – отбеляза Крум.

– Може би защото тя е твърде трудна, – намекна Станислав. – Или сме загубили интерес към нея. Причината може да бъде и някоя по-добра оферта другаде.

– Ние сме създадени така, че да чувстваме удовлетвореност от работата, – наблегна Цачо, – която е не само завършена, но и добре свършена.

– Ако се откажем, преди да сме приключили, пропускаме удовлетворението, което идва със завършването, – перифразира Филип думите на Цачо.

– Някои смятат, че е лукс да не се работи, – усмихна се се Цено. – Или това е привилегия само за по-богатите и известните?! Всъщност това е лишение.

– Една от причините безработицата да е толкова опустошителна е, че когато човек е без работа, той е извън плана на Създателя. Следователно е лишен от удовлетворението, което идва от работата и завършването ѝ, – констатира Сашо. – Нека се молим за тези, които нямат работа, но да не забравяме, че трябва да завършваме и своята докрай.

Бог е единственият източник на истинско блаженство. Той ни предлага блага, които ни се струват, че можем да намерим на земята: удовлетвореност, безопасност, мир, надежда за бъдещето.

Работата, човешките отношения, пари, власт, положение в обществото, всичко това не може да ни помогне да достигнем настоящето щастие. Това може да ни даде само Бог.

Но колко е трудно да се повярва това! И не е чудно, че ако не бяхме повярвали в Христос, ние си оставаме духовно слепи. Не можем да видим Божията истина, докато Святият Дух не ни отвори очите.

Но такава слепота може да стигне и повярвалите, ако започнат да живеят по законите на този свят, стремейки се към светското щастие.

„Блажени са тези, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят“. Това е Божие обещание и то е неизменно.

Богатство или праведност? Каква е твоята цел?

Защо ние бързо се втурват към магазина, веднага щом имаме пари? С всяка нова придобивка, ние се чувстваме по-щастливи, но няколко дни по-късно от същата радост няма и следа.

Оказва се, че основният враг на нашето щастие е навикът. След като покупката се превърне в обикновен предмет за нас, удовлетвореността от живота спада и ние трябва да тичаме за следващото придобиване. И така отново и отново.

Чрез проучванията в Корнелския университет се опитвали да прекъснат този порочен кръг. Оказало се, че сме свидетели на същия прилив на щастие, както при купува на нещо желано, така е и по време на пътуване.

И най-важното, с течение на времето нивото на удоволствие, свързани с придобиването, падат, а впечатленията от приключенията продължават да снабдяват нашите хормоните на щастие за дълго време.

Посещението на различни мероприятия, пътувания, обучение на нови умения, както и екстремни преживявания – всичко това е идеален запас на щастие за всеки един от нас.

Новата джаджа, дори и автомобил, с времето стават обикновени неща или остаряват, а всеки нов спомен ще бъде източник на тази радост, която ще остане с нас за цял живот.

Учени след проведени изследвания стигнали до извода, че повишаването на заплатите не прави хората щастливи.

Експерти от Университета на Стърлинг доказали, че увеличаването на доходите не е пряко свързано с нивото на удовлетвореност при хората.

Експериментът е бил проведен от учени в Германия в продължение на осем години. През този период, специалистите наблюдават 18 хиляди възрастни участници.

Изследваните хора разказвали за жизнения си стандарт и споделяли информация за това, как доходите им се покачват. Оказало се, че повишаването на работната заплата, не довело до по-голямо удовлетворение в живота им.

В процеса на изследването било доказано, че нивото на дохода не влияе върху степента на щастие у човека.

Факт е, че чувството за удовлетвореност от живота се влияе от много фактори, които не могат да бъдат закупени за пари, такива като наличие на семейство и приятели, здраве и самореализация.

Диди с радост бе очаквала брака си. Но когато приключиха бурните периоди в него, тя разбра, че той ѝ носи единствено страдание. Тялото ѝ я бе предало със своята скованост и напрегнатост.

Осъзнаваше, че като съпруга е претърпяла пълен провал. Свекърва ѝ се държеше лошо с нея и все я поучаваше. Останалите жени я подминаваха с ледена вежливост, зад която трудно скриваха презрението си към нея.

А нейният съпруг едва ли я обичаше, навярно всичко бе плод на нейното въображение. „Дали и той не я презираше като всички останали?“ – питаше се често тя.

За никого не бе тайна, че мъжът ѝ си има любовница, но за нея това бе много болезнено. Тя се чувстваше отхвърлена. Странното е, че за мъжете това беше нещо обикновено, дори го смятаха за необходимост.

Диди често чуваше зад гърба си, как жените шушукат за любовницата на мъжа си:

– Много е красива и духовита. Киро е страшно увлечен по нея.

Ако мъжът ѝ бе неопитен като нея, двамата щяха да се разберат и взаимно щяха да се успокояват. Ако беше по-възрастен щеше да прояви повече търпение и сдържаност, но той беше уловен в мрежата на тази развратница, която му носеше физическа и духовна удовлетвореност.

Нежеланието за контакт и сковаността на Диди отблъскваха Киро. Не можеше насила да изисква от нея това, което ѝ бе противно.

Накрая Киро дори се разгневи:

– Как ще имам деца от теб, когато се дърпаш така?

Той не искаше да оскърби семейството ѝ и да му причини такава болка. Не можа да намери разрешение на проблема, но и с никого не сподели.

От своя страна Диди трупаше неприязън и враждебност. Цялата вина за брака им, тя хвърляше върху любовницата му.

Гордостта ѝ бе наранена. Тя започна да мрази съпруга си. Ненавиждаше любовницата му, защото смяташе, че тя е откраднала любовта на съпруга ѝ.

С враждебност и омраза нищо не се постига. За да има промяна в обстоятелствата, човек трябва да разбере грешките си и докато е време да се поправи, защото след развода е твърде късно да се правят какви да е корекции.