Милен бе навел глава. Целият бе потънал в мислите си.

Таньо го приближи, сръга го в ребрата и насмешливо попита:

– Да не би да си почнал на ум да философстваш?

– Чудя се как се е чувствал Петър, когато Исус го е попитал за трети път, дали го обича!?

– Може би е искал да знае, дали обича Господа повече от себе си, – съвсем сериозно отговори Таньо.

Милен извиси показалеца си нагори и бе готов да продължи разсъжденията си на глас, когато Таньо наблегна:

– Най-малкото се е чувствал неудобно …

– Вероятно въпросът му е бил по-дълбок, – завъртя глава Милен.

– Пак с твоите философии, – засмя се Таньо.

А Милен уверено продължи:

– Макар и негласно казани те са звучали може би така: Обичаш ли Ме повече от мненията на другите, като прислужничката в двора? Повече от собствената си безопасност и комфорт, когато те екзекутират като враг на Рим? Повече от собствената ти репутация? Повече от спомените ти за грях и провал? …

– Каквото и да говориш, – каза Таньо – Исус достигна до сърцето на Петър …

– И промени мотивацията му, – допълни Милен.

– Е, да, – съгласи се Таньо, – Мотивацията на Петър да живее за Исус и да Му служи, не беше опит да отблъсне вината, да спечели прошка, да избегне критика, да докаже нещо на някого, да получи одобрение или признание.

– Така е, – плесна с ръце Милен. – Единствената мотивация на Петър да служи на Господа беше любовта му към Него.

Димитър бе разочарован от себе си. Толкова се стараеше, но …

Когато чу за болежките му, неговият приятел Тихомир отбеляза:

– Третия закон на Нютон се прилага и към твоя живот.

– Какво? – ококори очи Димитър.

– Не се ли сещаш? За всяка победа има равен и противоположен провал.

Димитър махна с ръка, а приятелят му продължи:

– Не си само ти така. Въпреки всичко провалът, грешката и какво да е от този род няма последната дума.

– Е, да, – съгласи се Димитър. – Аз съм слаб, провалящ се и виновен, но в същото време, съм в Христос, за това съм в безопасност, сигурен и обичан.

– Често се питаме, как е възможно това? – усмихна се предизвикателно Тихомир.

Димитър бе категоричен:

– Ние не заслужаваме милост. Бог с право би могъл да ни остави да се удавим в нашето нещастие. Вместо това, чрез Исус, Той ни дава мир и надежда. Ние сме оправдани. Исус пое нашето осъждане, така че сега, когато Отец ни гледа, Той вижда Исус в цялото Му съвършенство.

– Ти и аз често грешим, но сме обичани, напълно ни е простено и никога не сме изложени на опасност от осъждане, – не пропусна да отбележи Тихомир.

– Въпреки това не бива да подтискаме и пренебрегваме разочарованието си от продължаващите недостатъци и пропуски, – свъси вежди Димитър.

– Това ще ни върне обратно към Исус с благодарност и облекчение, – допълни Тихомир.

– Колкото по-наясно сме с греха си, толкова по-добре ще осъзнаем истината, че няма и никога няма да има Божествено осъждане за онези, които са в Христос Исус, – заключи малко по-оптимистично Димитър.

Васил бе навел глава и споделяше грешките си с Никола, единственият от приятелите му, който остана до него, когато всичко се оплеска в живота му:

– Излъгах съпругата си. Избухнах срещи Гошо, моят любим син. Посетих отново този мръсен уебсайт. Сбърках изчисленията и ме уволниха ….. Добре де, а сега какво?

– Игнорирай инстинктите си, – посъветва го Никола.

– Какво общо има това …? – И Васил млъкна.

Отговорът бе:

– Те ще те накарат да нулираш вината си. Ще те посъветват да се изолираш, а срамът ще те накара да се предадеш на тривиалността и ще се почувстваш безполезен.

– Какво да правя? – питайки, Васил зарови пръсти в косата си.

– Бог не се е отказал от теб, – кротко добави Никола. – Той ще бъде с теб при възстановяването ти.

– Как да се възстановя? Аз обърках всичко. – Васил звучеше съвсем безнадеждно.

– Търси Бога. Обърни се отново към Него. Бъди чувствителен към Божието ръководство.

– Лесно е да се каже, – тъжно се усмихна Васил.

– Промяната ти предстои, – насърчи го Никола. – Провалът не е окончателен.

– Но аз чувствам съвсем друго, – сбърчи нос Васил.

– Прочети какво казва Писанието за случаите, в които си се провалил…

– Библията и пак Библията, – въздъхна отегчено Васил.

– Господ е близо. Неговата милост не те поставя в изпитателен срок. Той ти дава втори шанс.

Васил само махна с ръка, а Никола го хвана за раменете и силно го разтърси, след което повиши малко тон:

– Чуй ме най-накрая, Неговата благодат възстановява.

Венелин и Захари седяха на покрива на блока и гледаха отвисоко града. В тях се пораждаха какви ли не мисли от видяното.

– От къде идва срамът? – попита внезапно Венелин.

– Много ясно, – плесна с ръце Захари, – казваме това, което не трябва да казваме …

– Ходим там, където изобщо не трябва да стъпваме, – добави Венелин.

– Вземаме нещо, което не е наше и то без разрешение, – продължи Захари.

– И когато го направим, – Венелин си пое дълбоко въздух, – ние се крием, като се покриваме с добри дела.

– Достатъчно е понякога само една фраза и ние ставаме голи в собствения си провал, – засмя се предизвикателно Захари.

– Какъв е изходът? – поинтересува се Венелин.

– Бог проля невинна кръв, предлагайки живота на Сина Си. Достатъчно е само да си признаем и да се отвърнем от греха си. Тогава Отец ни облича с дрехата на правдата, – обясни Захари.

Венелин изгледа приятелят си с любопитство:

– От къде ти идват такива мисли? Звучи доста убедително.

– Дори и да се крием, – усмихна се топло и разбиращо Захари, – Той ни търси и очаква. Отдай се на благодатта на Христос.

Лечо ядосано махна с ръка и почти кресна:

– Тодор е глупак …

– Чакай малко, не се горещи, – хвана го за рамото Григор.

– Глупак е и това е, няма какво повече …

– Слушай, – малко по-меко каза Григор, – глупаците са хора, които до такава степен са загубили връзката с реалността, че вгорчават не само своя живот, но и този на тези около него. Необходимо ли е да се връзваме на приказките му?

Лечо го погледна изумен и попита:

– Какво искаш да кажеш с това?

– Ето какво имам предвид, – започна да обяснява Григор. – Не можем да се отнасяме с тялото си, както си искаме, защото веднага ще усетим последствията от това. Ако се държим с хората, както на нас ни харесва, няма да имаме приятели и здрави семейства.

– Добре де, – намръщи се Лечо. – Ако живееш егоистично това няма ли да засегне обществото по някакъв начин?

– Глупаците сеят вятър и жънат бури, но крайната форма на глупостта е да направиш център на живота си нещо различно от Бога. Това винаги ще води до разочарования и провали, – подчерта дебело Григор.

– Какво ми говориш? – Лечо вдигна недоволно ръце. – Такива виждат физически, психологически, рационални и духовни граници в реалността, но кривнат от тях, а после се чудят, от къде им е дошло това или онова.

– Глупаво е да се пренебрегва реалността, – въздъхна Григор. – В този свят живота и без това не е много лек.

– А, – щракна с пръсти Лечо, – за това се иска акъл.

– По-точно мъдрост от Бога, – поправи го Григор.

Лечо махна с ръка и само прибави:

– Важното е да върши работа, няма значение от къде е.