Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.

Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.

Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:

– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.

Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.

Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:

– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.

– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.

– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.

– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?

– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.

– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.

Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.

– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.

Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;

– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.

– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите,  на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.

– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.

– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.

– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.

Димитър изгледа всички присъстващи и каза:

– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.

– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.

– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.

– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.

– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!

– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.

– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.

– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.

– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.

– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.

– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.

Димитър се засмя.  Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.

Интуицията му подсказваше, че вече наближаваше позициите. Иван спря и се огледа. Никаква промяна. Пред погледа му се простираше поле осеяно с ями от снаряди и осакатени почернели дървета .

Тегнеше неестествена тишина. От непоносимото безмълвие по гърба на Иван полазиха тръпки. Той отправи тревожен поглед към сивото небе.

Иван усещаше нещата предварително, за това не се изненада, когато чу страшния вой на снарядите. Затракаха картечници. Иван нямаше време да мисли, но инстиктивно се хвърли в най-близко изровената от снаряди яма. Когато се изтърколи в нея, над главата му изсвистяха куршуми. Краката му хлътнаха в голяма кална локва.

И тогава го видя. Той беше от противниците, легнал по гръб, само на три метра от него. В ръката си държеше револвер, който беше насочил срещу Иван. В очите му се четеше страх, ръката му трепереше, но пръста му бе на спусъка и всеки момент можеше да възпроизведе изстрел.

Иван нямаше време да реагира, защото при падането бе затиснал оръжието под себе си. Какво можеше да направи? Погледна противника в очите си и каза:

– Не стреляй приятелю!

Странно, но другият го разбра и каза на родния език на Иван:

– Няма да стрелям, ако и ти …….

Но не успя да довърши думите си, защото взрив разтърси земята. Зашеметени, двамата се проснаха по очи и се притиснаха към влажната пръст, сякаш искаха да се скрият в нея и да избягат от този обезумял свят.

Експлозиите прогонват разума и остава само инстинкта за самосъхранение.

Настъпи тишина и двамата бавно надигнаха глави. Бяха останали живи.

– Проклета война, – изруга Иван.

– Властта дадена на определени хора, се използва само за зло. Нашият век трябва да бъде по-разумен. Постигнали сме толкова много неща. Ето имаме електричество, непотопяеми океански кораби, летящи машини, мигновенна връзка със всички краища на света ……

– Колко е глупаво всичко? Когато ни агитираха за тази война ни излъгаха, че тя ще сложи край на всички войни, – каза с тъга Иван.

– Думите като чест, съвест, дълг, вярност, добро и зло се употребяват от хора, които са алчни, търсещи облага и изгода от всичко. Те най-безсъвестно, заради своите интереси и печалби, ни заставиха  да се бием един срещу друг.

– Така е, – съгласи се Иван. – Преди малко взаимно щяхме да се избием. И за какво?

– Обикновените и честни хора ставта жертва на шепа алчни създания, потъпкали представите за добро и зло.

Над полето бързо започна да се спуска мрака. След малко Иван надникна предпазливо от ръба на ямата и махна с ръка на другия войник:

– Вашите са наляво, приятелю. Сега е моментът, преди да се стъмни. Нощем стрелят без да питат. Пълзи внимателно и успех.

Другият изпълзя от ямата и се насочи към позициите на своите.

 

Коптският патриарх Тавадрос II осъдил т.нар „Евангелие на Варнава“, паметник открит през 2012 г. и го е приел като продукт на мошеничество.

Главата на коптската църква заяви, че „Евангелието на Варнава“ съдържа многобройни исторически и географски грешки, което доказва, че този документ е „работа на фалшификатор“.

Документът намерен в Анкара, бил представен от някои турски служители, като написан от Варнава.

Тази работа явно е бил създадена по-късно, за да потвърдите ислямското разбирането на личността и живота на Исус Христос.

То всъщност отрича християнската теология и твърди, че Исус е предсказал идването на Мохамед.

„Евангелие на Варнава“ открито през 2012 г., съдържа много анахронизми, които доказват, че документът е написан по-късно, поне няколко века след земния живот на Христос и апостолите.

Вървяха бавно към главната врата на Царевец. Бяха трима приятели, решили да разгледат стария град. Станислав много обичаше историята, често се ровеше в разни ръкописи, участваше в разкопки. Сам бе открил старинни статуетки и стара гръцка ваза. Мечтаеше да стане археолог. Приятелите му имаха по-скромни знания за историята на града, но им беше интересно да разгледат руините останали от него.

– Кой е основал Търново? – попита Васил.

– Свръх човеци, които са довършвали Божието дело, – усмихна се Станислав.

– Казват, че първите заселили се тук били великани, – обади се Станимир. – Те били защитавани от някакви досадни дребосъци, които нападали нощем селищата. С един скок великаните прескочили Янтра. Дълго време им трябвало, за да направят хълмовете високи.

– Една сутрин на върха, ей там горе, – посочи с ръка Станислав, – се появили конници. На дългите им копия, вместо знаме, се развявали конски опашки. Те огледали баирите и великаните. После дошли още конници. Начело бил огромен войн с ризница, шлем и щит.

– И какво да не са преговаряли с великаните? – засмя се Васил.

– Да преговаряли са, – подчерта Станислав, – но не стигнали до споразумение.

– Интересно, как са разговаряли? – попита Васил. – Навярно са имали, как им казваха, ….. тълмачи.

– А, не. Ръкомахали са само с ръце, тъй като не знаели езиците си, – обясни Станислав.

– И навярно са се били тогава? – полюбопитствува Васил.

– Конницата се устремила напред, – продължи разказа си Станислав. – И въпреки че великаните мятали скали от укрепленията си, все пак били победени.

– И как се е казвал предводителят на тези коница? – попита Станимир.

– Хан Крум, – с гордост каза Станислав,- един от великите ханове на българите.

– А тези дворци отсреща? – попита Васил.

– Там са живеели болярите, – каза Станислав. – На Трапезица са се намирали и повечето от църквите, пълни със светите мощи на чудотворни мъченици.

Станимир си представи как по зъберите стоят леко разкрачени, замръзнали на мястото си войни, с копия и големи мечове на пояса си. Щитовете им лъщят на слънцето

„Това е била доста добре защитена стена , – помисли си Станимир. – Много войни са си блъскали главите в тази крепост и тя е устояла. Но уви, предател е отворил вратите на Търново и градът е паднал“.

Сякаш отгатнал мислите му, Станислав каза:

– Той е бил защитен от Бога, докато човеците не са се покварили от жажда за власт. Именно разцеплението е довело до падането на България и то не веднъж в историята ни.

Една година след като бе засадена градината, повечето от дърветата се бяха хванали и избуяли.

Две три продължаваха да се борят и само едно от тях беше изсъхнало.

Асен не очакваше никое от тях да даде плод, но за негова изнененада на една фиданка се бяха появили десетина крушки.

Те все още бяха малки и твърди, но даваха надежда, да узеят през есента

Една неделя, след обяд, Асен показа плодоносната фиданка с малките плодчета на дъщеря си Лили.

Дъщеря му ги опипа изненадано и с известна доза недоверие.

– Нима те ще пораснат и ще се превърнат в ароматните плодове, които толкова обичам? – усъмни се Лили.

Тя си помисли, че баща ѝ се шегува и това е една от поредните му шеги.

Асен предположи какво може да се върти в малката ѝ глава и я попита:

– А според теб, от къде идват зрелите круши?

Лили погледна с упрек баща си и каза изпълнена с увереност, съвсем убедена в това, което изрича:

– Как от къде? – звънна детския ѝ глас. – От магазина, глупчо.

„И тя ще узрее един ден“ – помисли си Асен.

Трудно му бе да си представи, как кльощавото ѝ телце ще закръгля и оформи в красива женствена фигура, но съвсем не се съмняваш, че това ще стане.

„Дали ще имам внуци от нея? И какви ли ще бъдат?“ – помисли си Асен.

Тя бе едва петгодишна, така че от времето, когато можеше да стане това ги деляха най-малко 13-14 години.