Беше едва 10 часа., а денят се очакваше да бъде знаменателен. Бе 22 септември 1908 г., понеделник.

Влакът с княз Фердинанд и министрите спря на гара Трапезица. От там се отправиха  към Иван Асеновата църква „Св. Четиридесет мъченици“.

Радостната новина бързо се разнесе сред хората от Търново. Те се събираха на главната улица и оживено говореха:

– Княза дойде.

– И министрите са с него.

– Днес ще се обяви независимостта на България.

– Най-после дочакахме истинската свобода.

На къщите се развяваха трицветни знамена. От прозорците и балконите бяха спуснати килими и шарени черги.

На Царевец започнаха да издигат арка и трибуна, обкичени с цветя и знамена. Хълмът се изпълни с народ.

Църквата и дворът бяха претъпкани с празнично пременени и усмихнати хора. Отслужи се молебен. Хорът изпя „Многая лета“.

Княз Фердинанд извади от джоба си манифеста и бавно зачете. Наоколо цареше пълна тишина.

– По волята на незабвенния Цар Освободител, великият братски Руски народ, подпомогнат от добрите ни съседи, поданици на Негово Величество Румънския Крал, и от юначните Българи, на 19 февруари 1878 година сломи робските вериги, що през векове оковаваха България, някога тъй велика и тъй славна.

От тогава и до днес, цели тридесет години, Българският Народ, непоколебимо верен към паметта на народните дейци за своята свобода и въодушевяван от техните завети, неуморно работи за уреждането на хубавата си земя и създаде от нея под Мое ръководство и онова на о’ Бозе почившия Княз Александър, държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи. Винаги миролюбив, Моят Народ днес копнее за своя културен и икономически напредък; в това направление нищо не бива да спъва България; нищо не трябва да пречи за преуспяването ѝ. Такова е желанието на Народа Ми, такава е неговата воля – да бъде според както той иска.

Българският народ и Държавният му глава не могат освен еднакво да мислят и едно да желаят.

Фактически независима, държавата Ми се спъва в своя нормален и спокоен развой от едни укази, с формалното разкъсване на които ще се отстрани и настаналото охлаждение между България и Турция.
Аз и Народът Ми искрено се радваме на политическото възраждане на Турция. Тя и България – свободни и напълно независими една от друга, ще имат всички условия да създадат и уякчат приятелските си връзки и да се предадат на мирно вътрешно развитие.

Въодушевен от това свето дело и за да отговоря на държавните нужди и народното желание, с благословението на Всевишния прогласявам съединената на 6 септември 1885 година България за независимо Българско Царство и заедно с народа си дълбоко вярвам, че този Ми акт ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

Да живее свободна и независима България!

Да живее Българският Народ!

Така Фердинанд провъзгласи съединената на 6 септември 1885 г. България за Независимо Българско Царство.

Църквата екна от гръмко „ура“, което се поде от множеството на двора, а войската го разнесе по долината на Янтра.

Вървяха бавно към главната врата на Царевец. Бяха трима приятели, решили да разгледат стария град. Станислав много обичаше историята, често се ровеше в разни ръкописи, участваше в разкопки. Сам бе открил старинни статуетки и стара гръцка ваза. Мечтаеше да стане археолог. Приятелите му имаха по-скромни знания за историята на града, но им беше интересно да разгледат руините останали от него.

– Кой е основал Търново? – попита Васил.

– Свръх човеци, които са довършвали Божието дело, – усмихна се Станислав.

– Казват, че първите заселили се тук били великани, – обади се Станимир. – Те били защитавани от някакви досадни дребосъци, които нападали нощем селищата. С един скок великаните прескочили Янтра. Дълго време им трябвало, за да направят хълмовете високи.

– Една сутрин на върха, ей там горе, – посочи с ръка Станислав, – се появили конници. На дългите им копия, вместо знаме, се развявали конски опашки. Те огледали баирите и великаните. После дошли още конници. Начело бил огромен войн с ризница, шлем и щит.

– И какво да не са преговаряли с великаните? – засмя се Васил.

– Да преговаряли са, – подчерта Станислав, – но не стигнали до споразумение.

– Интересно, как са разговаряли? – попита Васил. – Навярно са имали, как им казваха, ….. тълмачи.

– А, не. Ръкомахали са само с ръце, тъй като не знаели езиците си, – обясни Станислав.

– И навярно са се били тогава? – полюбопитствува Васил.

– Конницата се устремила напред, – продължи разказа си Станислав. – И въпреки че великаните мятали скали от укрепленията си, все пак били победени.

– И как се е казвал предводителят на тези коница? – попита Станимир.

– Хан Крум, – с гордост каза Станислав,- един от великите ханове на българите.

– А тези дворци отсреща? – попита Васил.

– Там са живеели болярите, – каза Станислав. – На Трапезица са се намирали и повечето от църквите, пълни със светите мощи на чудотворни мъченици.

Станимир си представи как по зъберите стоят леко разкрачени, замръзнали на мястото си войни, с копия и големи мечове на пояса си. Щитовете им лъщят на слънцето

„Това е била доста добре защитена стена , – помисли си Станимир. – Много войни са си блъскали главите в тази крепост и тя е устояла. Но уви, предател е отворил вратите на Търново и градът е паднал“.

Сякаш отгатнал мислите му, Станислав каза:

– Той е бил защитен от Бога, докато човеците не са се покварили от жажда за власт. Именно разцеплението е довело до падането на България и то не веднъж в историята ни.

Договорът създава автономно, зависимо княжество България с християнско правителство и правото да има войска. Окончателните граници на Княжеството трябва да се определят от смесена руско-турска комисия.

Територията на България трябвало да обхваща земите от река Дунав по новоустроената сръбска граница и оттам по западната граница на казата Враня до планината Карадаг. Оттам границата ще мине по западните граници на казите Куманово, Кочани, Калканделен до Кораб планина. След това границата се спуска на юг по Черни Дрин и после по западната граница на казите Охрид, Старово и Корча стига до планината Грамос. Оттам границата тръгва на изток през Костурското езеро, стига до река Мъгленица и се спуска до Солунския залив. Границата заобикаля Солун и през езерото Бешик гьол излиза на Орфанския залив. От Буру гьол границата извива на север към Родопите до Чепеларе, откъдето завива на изток и се спуска по Арда, после минава през Източна Тракия до Черно море, като оставя Одрин в Османската империя, а Лозенград, Люлебургас и Малко Търново – в България. Границата напуска морския бряг при Мангалия и през Добруджа излиза на Дунава при Расово. Това са границите според член 6 на договора.

Територията на новото княжество България обхваща Видинско, Врачанско, Търновско, Русенско, Силистренско, Варненско, Софийско, Пиротско и Вранско в Поморавието, почти цяла Македония, без най-южните области, части от Косово, Качаник и Албания, Корчанско, част от Източна Тракия и Южна Добруджа.

Начело на държавата трябва да застане княз, който да бъде свободно избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Никой член на властващите в Европа династии не може да седне на българския престол. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основен закон на страната, по примера на тези в Дунавските княжества от 1830 г. Това в казано в член 7 на договора.

Османските войски трябва да напуснат държавата, а руските да останат още две години, според члед 8 от договора. Уточняват се и въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на княжеството към Портата, които са посочени в Член 9, 10, 11.

Село Боженци е създадено след турското нашествие в Търново в края на 16 век. Тогава от столицата на България голяма част от гражданите се заселват в трудно достъпните части на Балкана.
Сред тях е младата болярка Божана, която избира за своя убежище мястото, на което в момента е село Боженци. Синовете на болярката започнали да търгуват.
С течение на времето селото се разрастнало и през периода на Възраждането се превърнало в главно кръстовища за търговците от XVIII век. Основно от там се продавали кожа, вълна, восък и пчелен мед.
Близо до единия край на селото е запазен римски път за Габрово, а от друга страна  започва пътека за Трявна.
След Освобождението се създават фабрики, които конкурират местните занаятчии и селото започва да запада.
През 1962 г. започва реставрация на някои къщи, а също и цялостното възстановяване на селото.
Боженци е обявено за Архитектурен-исторически резерват от 28-ми януари 1964 г.
Селото е запазило възрожденска си архитектура, има забрана за строеж на сгради, които не са в унисон със стила на селото.
Тъй като жителите на селото по време на турското робство са били богати, повечето от къщите са двуетажни. Първият етаж се е използвал за магазин или работилница, а на втория живеели собствениците.