Този ден беше необяснимо напрегнат. Група мъже бяха събрани в дома на Димитър.

Никой от мъжете не знаеше защо е повикан и се страхуваще да не е някаква клопка. Всеки от тях от години се занимаваше с някакъв вид търговия.

Димитър ги покани първо на трапезата отрупана с разнообразна храна и питиета. Когата привършиха гощавката Симеон не се стърпя и каза:

– Димитре, сега ни кажи за какво си ни събрал.

Останалите закимаха глави в знак на съгласие с думите на Симеон.

Димитър не бързаше да обяви повода за събирането, но тъй като видя, че останалите бяха нетърпеливи, каза:

– В последно време нашата дейност, започната от нашите деди, предадена от бащите ни, ни направи едни от най-търсените търговци, не само в района, но и зад пределите на страната. Но нещата започнаха да се променат и то не в наша полза.

– Тази година не беше добра за всички ни, – призна Михаил. – Признавам, че и моя бизнес пострада, но не виждам смисъл да обсъждаме това и без това нищо не можем да направим.

– Напротив, – каза Димитър. – Ако работим заедно, можем да променим нещата. Причина за падането на доходите ни се дължи на няколкото мирни договори, които подписа страната ни с някои държави. Нашата търговия печели от войни, размирици, бунтове, атентати, …., а не от мира.

– И какво предлагаш? – намеси се Георги. – Да сложим край на мира?

– Да, – каза Димитър, – точно това предлагам.

– Но това е абсурдно, – възкликна Гено.

Всички останали изглеждаха стреснати и изненадани.

– Войната и воените действия са ни нужни, Георги, – каза спокойно Димитър. – Те са ни необходими, за да оцелеем.

Георги беше готов да оспори това твърдение, но Слави се намеси;

– Почакай , Гоче, остави го да каже каквото е решил да казва. Може би има някаква добра идея, за да се измъкнем от кризата.

– И преди е имало периоди, – започна Димитър, – когато такива мирни договори са предизвикали застой на пазарите,  на които търгуваме. Но тази година мисля, че ще се съгласите с мен, беше особено лоша. В последно време загубихме доста канали.

– Вярно е, – прекъсна го Горан, – след подписването на последния мирен договор, конкуренцията между нас и по-младите съпернически фирми започна да става още по-жестока.

– Моя бизнес пострада най-много след него, – каза Явор, – много повече от вашите.

– Е, все някак ще можем да съживим работата си, – полугласно се обади Станой.

Димитър изгледа всички присъстващи и каза:

– Искате ли жените ви да просят хляб на улицата? Желаете ли вашите скъпоцености и къщите ви да бъдат продадени? Погледнете внимателно какво става пред очите ви. Има вече някои, които са загубили всичко.

– Това е отвратително, Димитре, – каза Радко и се намръщи. – Естествено, че никой от нас не го иска.

– Ако не направим нещо, това и нас ще ни сполети, – натърти Димитър. – Няма нужда да седим тук и да чакаме унищожението си, като от ден на ден ставаме все по-бедни.

– Трябва да направим нещо, преди да изгубим всичко, – плесна с ръце Симо.

– Не разбирам, Димитре, – каза Явор, – как планираш да се нарушат тези мирни споразумения?!

– Има разделения и боричкания за власт във върхушката на повечето страни, – каза Димитър. Нека използваме момента и да започнем широкомащабно настъпление.

– И какво точно предлагаш, за да стигнат нещата до война? – попита Станой.

– Достатъчно е малко пламъче на недоволство само, – подчерта Димитър. – Например, за възвръщане на стари територии, които са били завзети през по-късни години.

– Ако започнем така задкулисно война, има ли надежда, че ще я завършим? – възрази Атанас.

– В крайна сметка няма значение кой ще победи и в единият, и в другия случай печалбите ни ще се увеличат, – засмя се Димитър.

– Но какво точно трябва да се направи? – попита Горан.

Димитър се засмя.  Беше успял да ги заинтригува. Това личеше по лицата и гласовете им. От тук нататък беше лесно. Всеки щеше да поеме своята част и те отново щяха да печелят за сметка на смутове и военни стълкновения.

Вера и Люба бяха приятелки още от малки, самите те не помнеха точно от кога. Учеха в един и същи клас, а живееха в два съседни апартамента.
Заедно играеха и се разхождаха по магазините.

Днес денят беше горещ и те се скриха в клоните на плачещата върба пред входа на блока.

– Знаеш ли, – започна Люба, – когато бях на 5 години, мислех, че когато татко си дойде от работа скучае, докато гледа телевизия.

– И ти какво правеше? – Заблестя палаво пламъче в очите на Вера.

– Отивах в стаята си, – гласът на Люба зазвуча някак тайнствено – и с едно малко чукче, което бях зела от инструментите на татко, чупех всичките си играчки.

– Не те ли поступваха малко за това? – засмя се Вера.

– Не. Когато занасях повредените играчки при татко, той ги ремонтираше.

– Баща ти е много добър човек, щом е изтърпявал такава лудетина като теб.

– Най-странното е, че мислех, че по този начин правех баща си щастлив.

– Е, навярно се е радвал, че може с нещо да ти помогне, но едва ли се е радвал на унищожителните ти действия. Може би е имал голямо търпение спрямо теб.

– По-скоро е искал да ми покаже и да ме научи на нещо, което едва сега след толкова години осъзнавам истински.

Момичетата плеснаха дланите си и се засмяха.

– Колко глупави сме били, – почти в един глас извикаха и двете.

В тихия следобед млад човек се опитваше да заговори седналия на масата, под чадъра на заведението, мъж.

– Има само една книга, която е достойна за внимание.

Желанието на младия човек бе да сподели уникалността на Библията. Беше пригодвил и екземпляр от нея, за да я подари на мъжът, ако той проявеше някакъв интерес.

– Какво толкова ценно има в нея и тя се продава, като другите книги. Не ми трябва. – с досада каза мъжът.

Той махна с ръка неопределено нанякъде и добави:

– Не си падам много по книгите. Не обичам много да чета. Виж, ако са закони, – засмя се мъжът., – четем ги, за да научим как да ги заобикаляме.

Той беше солиден, с костюм, вратовръзка и всичко, което се полага в такива случаи. Хитрите му очички, обикаляха наоколо и търсеха изгода във всеки изпречил му се случай.

Младият човек беше доста притеснен от развоя на разговора. Целта, която си беше поставил  се отдалечаваше в неприятна посока за него. Изведнъж го осени някаква мисъл и той се усмихна. Обърна се към мъжа и каза:

– Ако прочетете тази книга, ще отворите най-важната врата. А отворите ли я никой не може да я затвори.

Последните думи заинтригувах мъжът. Някакво пламаче припламна в очите му и той охотно взе книгата, която младият мъж му подаде.

Вдигна глава и започна да наблюдава втренчено нощните пеперуди, които се виеха над пламъчето на свещта и падаха в него.
— Глупачки! Глупачки! — каза той. — Къде летите? — Той стана и с дебелите си пръсти започна да пъди пеперудите.
— Ще изгориш, глупаче, ей тука хвъркай, място много, — бъбреше той с нежен глас, като се мъчеше да я улови внимателно за крилцата с дебелите си пръсти и да я пусне. — Ти сама си дириш смъртта, а пък на мене ми е жал за тебе.
Той се замисли, слезе от чардака, сложил ръце на гърба си и тръгна из двора.
— Ти какво си мислиш, че животното е глупаво? Не, то е по-умно от човека, макар да се казва свиня. То всичко знае. Например, човек ще мине по следите на животното, но няма да ги забележи, а свинята, щом подуши твоята следа веднага ще смени посоката. Ти не усещаш своята миризма, а тя я усеща. Ти искаш да я убиеш, а тя иска да си ходи жива из гората. Твоят закон е такъв, нейният е друг. Тя е свиня и все пак не е по-лоша от тебе, тя също е творение божие. Ех! Глупав е човекът, глупав, глупав! — повтори няколко пъти старецът, после наведе глава и се замисли.