Всички обичаха Огнян. Обикновено той караше стар мотоциклет и винаги поздравяваше всеки:

– Мир и добро.

Огнян работеше неуморно за благополучието на другите.

През последните години от живота си имаше здравословни проблеми. Закупиха му респиратор.

Когато състоянието му се влоши, Огнян отказа дихателния апарат и предложи:

– Нека бъде даден на Христо. Той е млад човек и се нуждае от такъв.

Никой не се изненада от отказа му. Това си бе в неговият характер. Той обичаше другите и те му отвръщаха със същото.

Да бъдеш обичан и да обичаш другите е като камбана на параклис, която бие ден и нощ, независимо от времето.

Исус ни разкри, че най-голямата любов не е да бъдеш обичан от всички, а да обичаш всички като „положиш живота си за приятелите си“ .

Човешките примери на жертвена любов винаги ни вдъхновяват. И все пак те бледнеят в сравнение с голямата Божия любов.

По пътя вървяха свещеник и един сапунар.

– Каква е ползата от християнството? – попита производителят на сапун. – Вижте колко беди и страдания има по света.

– Трябва да имаме знание за доброто, истината и справедливостта, – каза свещеникът. – Нужно е да се изучава Библията и да откриваме мъдростта разкрита в Нея.

– Ако християнството е истинна, защо всичко е толкова лошо?

Свещеникът нищо не каза.

Малко след това двамата видях едно дете да играе в един гьол. То цялото бе мръсно, кирливо и окаляно.

– Виж, – свещеникът посочи детето. – казват, че сапунът измива всякаква мръсотия, а то е толкова мърляво и противно за гледане. Та питам, дали наистина сапунът помага?

– Но …., – сапунарят объркано погледна свещеника, – сапунът не може да направи нищо, ако не се използва.

– И с християнството е така, – засмя се свещеникът. – Ако не приемеш Евангелието като начин на живот, резултата е недобър.

Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.

Михаил седеше в тъмния ъгъла на стаята и тъгуваше:

– Защо так говори за мен? Какво съм му направил?

Беше готов да се разплаче, но не искаше, той бе малък, но все пак бъдещ мъж.

Изведнъж долови тих глас:

– Прости му и се моли за него. Злото побеждавай с добро.

Михаил се огледа, но никого не видя. Той бе сам в стаята.

Гласът продължи:

– Отиди и не се колебай да постъпиш в групата на прощаващите, докато звездата на Голгота гори.

– Но как да простя, толкова много ме боли. Сърцето ми е изпълнено с горчиви сълзи?

– Спомни си как Аз ти простих и ти така прощавай, – насърчи го гласът, – но не само на думи, а от цяло сърце.

– Трудно ми е, Господи, – призна Михаил, познал нежният глас на Спасителя.

– Твоята прошка се ражда с любов в молитвените ти нощи. В нея е скрита неописуема радост.

– Но, как? Това е непосилно за мен…….

– Великодушието лекува като балсам. Кръвта на кръста е пролята за всеки. Учи се да прощаваш, за да бъдеш и ти простен.

Пламен стоеше прав и крачеше нервно из стаята. Любо го наблюдаваше и мълчеше, той познаваше приятеля си много добре. Неговата припряност му причиняваше доста неудобства, но той умееше да търпи.

– Какво означава да „угаждаш“? – размахваше нервно ръце във въздуха Пламен.

– Тази дума на гръцки е ареско и се е намирала на надгробните паметници на починалите държавни служители….., – опита се да обясни Любо, но веднага бе прекъснат от приятеля си.

– Да са заслужили добре, разбирам, но каква е връзката с „угаждам“? – наостри се Пламен.

– Ако служителят е бил добър и е работил за доброто на обществото, тогава на неговия надгробен камък са написали, че е ареско, която може да се разбира още и като: достоен, годен, приятен, достатъчен, …

– И все пак не разбирам, как са били угодни тези служители? Особено, когато се казва в църквата, „Бъди угоден на Бога“, това ми звучи озадачаващо, тайнствено и трудно за разбиране – повиши тон Пламен.

– Това означава следното. Правя всичко възможно, но целта ми е, когато всичко бъде направено и казано и служенето ми свърши, Този, Който е над всички началства и власти, да ме погледне и да каже: „Ти извърши добра работа, от теб хората и църквата имаха полза. Считам те за угоден и достоен“.

– А аз ще мога ли да Му бъда угоден? – тихо попита Пламен.

– Виж, – започна кротко Любо, – Бога ни е поверил делото на благовестието. И ние трябва така да говорим, „не като да угаждаме на човеците, а на Бога, Който изпитва сърцата ни“.