В катедралата цареше трескаво вълнение. Жените си вееха пред лицата с каквото намерят и шепнаха възбудено, а мъжете пристъпваха от крак на крак от нетърпение. Всички очакваха с безпокойство проповедника. За него бяха чували, че докато проповядвал ставали чудеса.

Свещеникът застана на амвона. В очите му блестеше увереност. Стисна здраво краищата на амвона и каза:

– Нашата проповед днес ще бъде върху двадесета глава от Книгата на Йеремия.

Гласът му бе силен и отекващ, но изненадващо носов и пронизителен. Свещеникът поклати тъжно глава и сведе лицето си, сякаш бе засрамен.

– Аз станах за присмех цял ден, всички се подиграват с мене, защото словото Господно ми става причина за позор и присмех., – той вдигна лице нагоре, сякаш се взираше право в Бога. – Неговото слово стана в сърцето ми като пламнал огън, затворен в костите ми. Уморявам се да го задържам,  …. но не мога.

Свещеникът погледна към хората.

– Въпреки, че ми се присмивате не мога да крия повече Божието Слово. Думите Му така ярко пламтят в мен, че ако не заговоря, ще изгоря в огъня им. Чуйте Господното слово и добре си помислете. Този град е станал свърталище на крадци, разврат и кръвопролития. Идват страшни времена и вие ще бъдете бедни и окаяни.

Гласът му стана по-дълбок и набра сила. Въздухът трепереше от смайващите му изобличение.

– О, вие прелюбодейци, содомити и развратници! Децата ви жестоко ще бъдат наказани. Ще ги влачат по улиците и ще ги смазват от бой, но Бог ще остане глух за жалостивите им стонове.

В храма повечето се разхлипаха. Мъже и жени заровили лица в дланите си ридаеха.

Една от жените разгневена, вдигна глава и извика:

– Как смее! Бог чува плача на невинните чада! Как може да изрече такива ужасни думи?

Гласът ѝ бе заглушен от стоновете край нея. Един мъж я побутна с лакът и ѝ каза:

– Госпожо, не предизвиквайте допълнително гнева на Бога – и смирено наведе глава.

– О, Боже, – извика още по-силно свещеникът.

Той притисна лице до събраните си длани. Силно се разрида. След това вдигна обляното си със сълзи лице към небето и заговори:

– Аз съм само един смирен свещеник. Не съм молил за твоето благоволение. Не жадувам да ми пращаш видения. Покорно се подчинявам на волята ти. В Твое име желая да претърпя страданията на Йеремия.

Свещеникът устреми поглед към хората и гласът му внезапно омекна:

– Плача неутешимо също като вас …. за децата. Ридая за бедствията, които ни очакват. Колко дълго още ще грешим? Колко дълго ще обиждаме Бога,  преди да изсипе върху нас справедливия си гняв? Като любящ баща, Той досега въздържа десницата си. Но ако чедата му продължават да живеят в грях, за тяхно добро Бог ще въздаде тежко наказание.

Свещеникът се обърна към жените:

– Вижте се жени. Вие с вашите блестящите накити увиснали на вратовете ви и обеците на ушите ви. Ако само една от вас се разкае за суетата си, колко бедни биха се нахранили. Вижте кадифето, броката, коприната и всичко, което краси телата ви. Ако се облечете по-просто за да угодите на Бога, колко много можете да спасите от глад.

Изобличението на свещеникът не подмина и мъжете.

– А вие, мъже, с вашата ненаситност и пиянство. Ако останете само в обятията на съпругите си Божието царство ще се умножи. Ако дадете пари на бедните, никой в този град няма да гладува. Откажете се от алкохола, така няма да има дразги и побоища. Оставете земните богатства и търсете Божията милост.

Свещеникът наведе глава и започна да се моли:

– Велики Боже, отвърни сърцата ни от греха и ги обърни към Теб. Пощади ни от мъките, които чакат онези, които не следват твоите закони.

Тук там се чуваха още стонове и плач. Хората се молеха и покайваха за греховете си, очаквайки Божията милост да се излее върху тях.

Слънцето се размиваше в кървавочервения залез. Въздухът нагорещен от знойния ден тегнеше заплашително. Хората едва дишаха. Всеки търсеше прохлада край дървета и градини, а където имаше вода обилно наплискваше лицето си.

Марин крачеше отчаян и подтиснат към дома си. До него вървеше Димо потънал в мисли засягащи проблемите му, възникнали днес в работата му. Двамата се движеха един до друг, но в мислите отстояха на хиляди километри.

– По-рано като пристигнех в село, всички ме обграждаха с голяма внимание, – каза с болка Марин, – търсеха услугите ми за какво ли не. Знаеш ли на колко много сватби и кръщенета съм кумувал!? Обръщаха се с най-топли и мили думи към мен. А днес само да се покажа, крият се от мен и ме избягват.

– Такава е човешката психология, – започна разсъжденията си Димо, – отговорният пост , власта придават черти и добродетели, които не притежаваме. Те излъчват измамно обаяние, което е само въображаемо. Хората подминават видимите слабости и умишлено не ги виждат. И това правят с една единствена цел, да не загубят благоволението на силния на деня.

– И ако човек изгуби високия си пост и няма вече власт ……, – въздъхна Марин.

– Виждат съвсем друг образ, смален, сив, даже жалък и нищожен, – допълни Димо.

– Тази участ няма да сполети ония, който са устояли на съблазните на властта и са останали непроменени по характер, – Мартин вдигна очи и зарея поглед в далечината. – Добротата и човещината доминират в поведението и постъпките им.

– Това са идеални случаи, – усмихна се Димо, – в които поста и власта са се оказали една мъничка добавака, непроменяща същността на човека. Това засилва хубавите черти и обаянието на тези хора.

– Сега, когато отношението към мен рязко се е променило, – каза с тъга Марин, – ставам мнителен и се чувствам непълноценен и ненужен.

– И какво правиш в такова положение? – попита Димо. – Затваряш се в черупката си, бягаш от живота и се самоопределяш като бита карата. Това е пресилено и вредно поведение.

За малко настъпи тягосна тишина.

– Недоволен трябва да бъдеш от себе си, – продължи Димо, – а не от хората. Ако по времето, когато си имал власт, си гребал с черпака от държавния казан, това се знае и помни. …..то може да бъде забравено единствено с безкористен труд.

Думите на Димо болезнено отекваха в душата на Мартин, но той мълчеше.

– Не трябва да бягаш и да търсиш заслони, когато напират насрещни ветрове, – разгорещи се Димо, – а трябва да покажеш смелост, с която да ги посрещнеш и укротиш. Друг път да запазиш позициите си и уважението на хората няма.

Това бе сериозна критика, но двамата бяха приятели. А Димо беше единствения човек, който можеше да каже истината в очите на Марин и да го накара да се осъзнае и опомни.

Безработицата беше голяма, за едно по-престижно място се бореха доста човека. Хората често коментираха сблъсъци между бездушните шефове и старадащи подчинени.

– Една неомъжена жена, – разказваше един мъж пред входа, – гледа болната си майка. Работи като чиновничка в една фирма.

– Е, поне е имала работа, – каза навъсен едър мъж, – а не като нас да чакаме благоволението на някой да ни наеме.

– Ти чуй какво е станало по-нататък, – скара му се дребничък мъж с голям мустак.

– Наложило ѝ се да придружи майка си на някакъв преглед, – продължи разказа си първият мъж – и помолила за неплатен отпуск. Когато се върнала, я повикал шефа ѝ. Той и казал най-безочливо: „Разбирам, че се грижите за майка си и ви съчувствам, но вие отсъствахте два дни, а работата ви стои. Разбирам, че и занапред трябва да помагате на майка си, но вашите отсъствия ще се отразят негативно на работата ви. Реших да ви предложа, да напуснете по взаимно съгласие.

– Това човек ли е? Този майка няма ли? – нервно изрази недоволството си един от мъжете.

– Такива са студени като камък, – додаде друг – те нямата сърце и са безжалостни.

– Чуйте какво ѝ казал после, – каза мъжът, който беше започнал тъжната история.

Мъжете го погледнаха тъжно в очакване да чуят нещо още по-лошо.

– Жената едва се сдържала да не заплаче, – продължил мъжът, – а този нагъл тип ѝ казал: „Така ще имате повече време да се грижите за болната. Надявам се, отличната препоръка, която ще ви дам, да ви помогне да си намерите по-подходяща работа, която ще ви помогне по-добре да изпълните дълга към майка си. От утре сте свободна“.

– Нима е възможно такова бездушие? – подаде глава от прозореца съседката.

– Който се хване на работа някъде, – каза слабо момче, с изцапани от вар дрехи, – не знае какво е това отпуска и осемчасов работен ден. Дори и да ни се полага почивка, никой не отваря дума за нея, защото като се върне, неговото място ще бъде зает от друг. За това работим на нонстоп.

– А работната заплата се разпределя на четири: наем, ток, телефон и вода, – развика се едър мъж  и размаха ръце – и ако остане нещо то отива за храна. От какво живеем, само един Господ знае…..

„Всеки, който някога е направил нещо добро за вас, ще бъде готови да го направим отново“ – Бенжамин Франклин.
Говори се, че Бенджамин Франклин решил по някакъв начин да спечели благоволението на един човек, на който бил несимпатичен.
Той се обърнал към него с молба да му даде временно една рядка книга. Когато я получил любезно благодарил.
В резултата на това, този човек, който по-рано избягвал да говори с Франклин, станал един от най-добрите му приятели.
Учените решили да проверят тази теория и забелязали, че хората са по-благосклонни към тези, на който са направили някаква услуга.