Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.

Дъждът тихо ромолеше. Бе влажно и мрачно. Водните струи не можеха да отмият тъгата и болката в сърцата на хората. Всеки вярваше, че ще пекне слънце. Но кога щеше да стане това?

Тишо гледаше как водните капки удряха по стъклото, но мислете му бяха другаде.

В стаята влезе баща му.

– Татко, възможно ли е, човек да вярва в Господа и да не се е покаял?

– Да, – потвърди бащата му. – На този човек му е представена картината на изобилния живот в Исус, но е пропуснато нещо много важно. Запомни добре, Евангелието се приема чрез вяра и покаяние.

– А какво става, когато хората повярват в Исус, но не се покаят? – попита Тишо.

– Те няма да са истински свободни. Просто ще прибавят към разбития си живот идолопоклонство.

– Но нали вярата е белег, че се доверяваш и разчиташ на Бога?!

– Човек има нужда от истинско покаяние, – въздъхна бащата. – То се изразява в признание, че животът, който е водил до сега е срам и позор. Това, което е било до този момент унищожава и съсипва не само индивида, но и тези, които обича. Покаянието води до живота с установен нов ред.

– Но …..

– Това е Евангелието, – наблегна бащата. – Бог е безграничен по власт и сила. Той е дал идеалното решение как да премахнем пагубната болка от греха.

– И то е, че Исус заплати греха ни.

– За това можем да установим отново хармонична връзка с Бога чрез вяра в Исус и истинско покаяние, – допълни бащата.

– И когато размишлявам върху Словото …..

– Това е все едно гледаш непрекъснато променящи се изгрев, – прекъсна го баща му. – Всяко разсъждение върху Писанието е нова покана за благодат, живот и мир.

– Сега ми стана ясно, – каза Тишо. – След покаянието Евангелието дава възможност на всеки да промени поведението си и да премахне досегашните модели, които са го опустошавали и погубвали.

– Само живот подчинен на истините от Писанието, – подчерта дебело бащата, – ни прави свободни, а това става възможно след покаяние.

От известно време Обайд започна да е съмнява в това, което проповядваше исляма. Четеше Корана редовно, но имаше неща, които го смущаваха. Усещаше, че нещо не е наред и той започна упорито да търси истината.

Интернет му предостави такава възможност и много скоро Обайд остави вярата на семейството и предците си, и възложи своето упование на Христос.

Няколко години Обайд успя да запази тайната си, че е станал хрисиянин.

Но един ден баща му откри в стаята му Библията, която бе разпечатал от интернет и го попита ужасен:

– Защо четеш тази книга?

Обайд си помисли: „Дойде време да разкрия християнската си вяра. Знам какво ме очаква, когато разберат, че съм хрисиянин, но се оставям на Божията милост“.

– Защото аз вярвам в тази книга, – отговори спокойно Обайд.

– Това шега ли е?

– Не, не е шега. Говоря съвсем сериозно. Това е моята вяра.

Семейството на Обайд не реагира със заплахи, нито упражни върху него насилие, но баща му му каза:

– Твоето обръщение е позор за нас. Знаеш ли, че то е опасно за цялото ни семейство? Не е лошо да преосмислиш поведението си и да се върнеш към исляма.

Семейството на Обайд скри обръщането му към християнството от цялата общност, но Обайд бе на друго мнение.

Той си каза:

– Сега, когато моето семейство знае, че съм станал християнин, защо да го крия? Нека  всички знаят.

След това вдигна ръце нагоре и промълви:

– Господи, доверяват Ти се.

Стефан Минков служеше като касиер в една банка. Неговото най-голямо желание бе изведнъж да забогатее. Но как да го направи?

– Колко е просто, – плесна се Стефан по челото. – Как не съм се сетил до сега. Ще инвестирам в някое предприятие и ще получа добри проценти.

В плана му имаше един малък проблем. Той нямаше пари, които да инвестира.

И внезапно му хрумна идея и Стефан реши:
– Ще взема от банката.

Нещо се сви в него, но той спокойно продължи, без да обръща внимание на предупреждението:

– Нали ще получа много повече и тогава ще мога да ги върна обратно на мястото им.

За беда предприятието, в което вложи парите на банката се оказа несъстоятелно и Стефан загуби всичко.

Осъдиха го и той отиде в затвора.

До тук добре, но Стефан имаше жена и много красива дъщеря Вероника. И на двете съдът и затворът на Минков им дойде много.

Един ден след като Стефан беше облякъл раираните дрехи, Вероника се прибра разплакана и нищо не можеше да я утеши.

– Повече няма да отида в това училище, – каза тя на майка си. – Там наричат баща ми крадец.

До вечерта Вероника вдигна температура и си легна.

Раната в сърцето ѝ се оказа фатална. Вероника толкова много обичаше баща си, а той се оказа крадец и сега е в затвора. Човекът, който бе пример и едва ли не светиня за нея, се превърна в позор. Тя се чувстваше посрамена, опозорена и излъгана.

Дните минаваха, а Вероника ставаше все по бледа и немощна.

Лекарят с болка сподели с майка ѝ:

– Нещата не се развиват добре за дъщеря ви, има голяма вероятност скоро да почине.

Болката на майката бе неописуема. Тя загуби мъжа си, а сега и детето си.

Една сутрин Вероника каза на майка си:

– Мамо, извикай татко. Нека да дойде и да сложи главата си на възглавницата до моята.

Момичето от ден на ден гаснеше и майка ѝ реши да изпълни последното ѝ желание.

С плач се обърна към властите:

– Моля ви, пуснете за малко мъжа ми, за да се види с умиращата си дъщеря.

И там само заради Вероника, уважиха молбата ѝ.

Когато Стефан влезе в стаята, дъщеря му бързо се обърна и каза:

– О, татко! Знаех си че ще дойдеш. Татко, ела и сложи главата си на възглавницата до моята, както правеше преди.

Вероника прегърна главата му със отслабналите си ръце, притисна я до себе си и умря.

Тя се раздели с живота, като жертва на позора, защото не можа да понесе укора и срама.

Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……