Бе вече доста късно, когато телефона тревожно зазвъня. Николай бе свещеник от дълги години и такива позвънявания изобщо не го смущаваха. Той бе свикнал по всяко време да му се обаждат и оплакват. Понякога в необичаен момент направо нахлуваха в дома му, търсейки помощ.
– Да, свещеник Николай е на телефона.
Притесненият глас на млад човек вибрираше в телефонната слушалка.
– Моля ви, елате у дома.
– Какво се е случило?
– Откакто се преместих в новия си апартамент, чувам гласове. Не искам да отивам в психиатрията. Ако можете да ме разберете ….
Николай въздъхна, попита за адреса и обеща:
– Ще дойда след около половин час.
Когато пристигана свещеника бе посрещнат от младеж, който имаше доста объркан вид.
– Заповядайте, – младият човек махна с ръка един навътре към апартамента.
– Кога и къде чувате гласове? – попита свещеникът.
Младежът се притесни и бавно обясни:
– Всеки път, когато си варя чай, тези гласове се чуват.
– Интересно, – почеса се по главата Николай, – а можете ли да ми демонстрирате това?
Младежът заведе свещеника в кухнята. Постави чайника на печката, а от шкафа извади малка тенекиена чайника, в която бе поставил листата, от които щеше да вари чай. Нея сложи на един от плотовете, който не се загряваше.
Изведнъж започваха да се чуват гласове. Те не бяха много ясни. Някои от тях се преплитаха, а други се наслагваха.
Свещеникът озарен от идея, каква може да бъде причината, за това странно явление попита:
– Наблизо има ли голяма антена за радио или телевизия.
– Тя е на петстотин метра от тук. Доколкото съм чувал това е някакъв голям предавател.
– Тогава всичко е ясно, – свещеникът потупа младежа по рамото. – Не ви трябва психиатър, нито екзорсист. Нужен вие добър радиолюбител. Тенекиената ви паничка, в която сте сложили чая, работи като приемник.
