Методи крачеше забързано и размишляваше на глас:

– Отличната работа на всеки християнин е да разкрива Божия характер на околните. Той не може да бъде посредствен.

Мишо, който вървеше до него се обади:

– Ето една лекарка, която е християнка. Тя може да се моли с пациентите си, да споделя евангелието с колегите си и да дарява пари на църквата си, но нейната най-основна форма на служение е да бъде отличен лекар. Ако тази жена е посредствен специалист, животът на нейните пациенти ще бъде изложен на риск.

– Така е, – съгласи се Методи. – Първата отговорност на лекаря в неговата работа е да обслужва своите пациенти по най-добрия начин, като им предоставя същите грижи, които би искал за себе си и семейството си.

– Много ми харесва това, което казва Пърман по темата.

Методи погледна приятеля си цял наострил слух. Той знаеше, че Мишо събира доста интересни мисли и ги цитираше, както направи и сега:

– „Небрежната работа е като вандализма, защото прави живота по-труден за хората. Християните трябва да бъдат пълна противоположност на вандалите и безделниците в работата си. Ние трябва да вършим работа, която наистина ще е от полза за хората, като влагаме повече усилия, вместо просто да вършим необходимия минимум. Да успяваме в работа си всъщност е форма на щедрост и любов, а лошото ѝ качество е израз на скъперничество и егоизъм. Калпавата работа не е просто калпава, това е провал на любовта“.

– Много мъдри думи, – съгласи се Методи.

Мишо продължи възторжено:

– Не трябва да се стремим да извършваме някаква минимална работа, за да си получим заплата. Ако вярваме, че работата ни е призвание от Бог, ние ще работим от сърце, като за пред Господа. Така ще го прославяме и ще даваме по-пълен израз на любовта си към другите.

Методи допълни:

– Съвършенството в нашата работа не е просто търсене на лична изгода. Тя трябва да бъде основана на служене на другите.

Мишо се усмихна:

– Нека тази истина да ни насърчи още по-добре да овладяваме професиите си. Така Бог ще бъде прославен, а на другите ще се показва доброто.

Дамян имаше двама сина Недю и Добри, но те бяха толкова различни, че той се чудеше как да се оправя с тях.

Недю бе краен песимист, постоянно се оплаква от живота:

– Все на мен ми се случват такива лоши неща!

Или непрекъснато намира в другите недостатък:

– Погледни го пак си бърше носа с ръкава! Не можа да се научи, преди ядене да си мие ръцете, погледни ги целите са в кал…..

Добри, бе негова противоположност. Той бе винаги оптимист. В живота всичко му се струваше прекрасно:

– Погледни колко е красиво! – Той гледаше една смачкана хартийка, която в неговите очи имаше прекрасна форма.

А когато защитаваше някого, от когото баща му бе огорчен, умоляващо казваше:

– Той съвсем не е имал в предвид това, не му се сърди….

И в живота му всичко се нареждаше добре.

Веднъж Дамян реши:

– Трябва да направя нещо, не може така. Бих искал да им помогна да уравновесят своето отношение към живота. Но какво да сторя?

Изведнъж му хрумна блестяща идея и той се залови веднага да я осъществява.

Дамян купи много електрони джаджи и ги постави в стаята на Недю, като си каза:

– Нека да осъзнае, че животът, въпреки мъчнотиите, все пак е прекрасен.

А в стаята на Добри постави голям куп конски изпражнения.

След това Дамян излезе от дома си и остави синовете сами, да размишляват за случилото им се.

След около три часа се върна да види, докъде са стигнали нещата.

Недю седеше сред стаята и оплакваше съдбата си:

– Татко, защо си постъпил така с мен?! Толкова много електронна техника! И сега не мога да избера, с кое от всички тези неща да се захвана. Чувствам се много зле. Заболя ме главата.

Дамян отиде в стаята на Добри и го завари с една лопата да изгребва лайната и да се радва.

– На какво толкова се радваш, Добри? – попита го недоумяващ баща му.

– Щом тук има толкова много конски изпражнения, навярно наблизо има поне пони!

Какъв урок може да извлечете от тази история?

Когато някой не е съгласен с вас, не обръщайте внимание на екскрементите, те винаги са много, по-добре потърсете понито!

Решението и изводите се променят с времето, но взаимното уважение е необходимо.

Есента обливаше със своите жълти, червени и кафяви краски всичко наоколо.Тишината и покоя в парка приканваха хората към размисъл.

Дичо и Божко вървяха мълчаливо и се наслаждаваха на пъстрата премяна на дърветата и храстите.

Божко бе дребен, но успяваше в всичко. С каквото и да се заемеше всичко му спореше.

Дичо бе пълна противоположност на приятеля си. Все нещо ще изтърве. Ще среже не на място, ще се обади в неподходящ момент, макар и с правилни мотиви.

Въпреки това двете момчета дружаха и си помагаха.

– Интересно, как всичко така леко ти се отдава?! – възкликна Дичо.

– Обръщай внимание на предупрежденията, – посъветва го Божко. – Ние често сме невнимателни към тях.

– Какви предупреждения? – попита изненадано Дичо.

– Те идват с нежна строгост и тактично принуждение съпроводени от тихия Божий глас, – леко се усмихна Божко.
– Но как ще ги чуя? – пълна безпомощност звучеше в гласа на Дичо.

– Тихият вятър едва се чува, но това трябва да се почувства, – с тих възторг заяви Божко.- Божият нежен натиск върху сърцето и мозъка е като докосването на утринния галещ бриз.

– Да го усетя, – повтори напрегнато и учудено Дичо.

– Неговият тих глас, привлича сърцето ти и ако го слушаш става все по-ясен за твоето вътрешно ухо. Този глас е предназначен за ухото на любовта, което е чувствително към най-малкия шепот, – поучаваше Божко.

– Ако не вярвам в любовта? – натърти с някакво превъзходство Дичо.

– Ако не отговориш на нейния зов, тя си тръгва. Бог е любов и ако искаш да Го познаваш, непрекъснато се вслушвай в нежните Му призиви, – започна да го насърчава Божко.

– Да кажем, че предприемам нещо ново и то ми изглежда правилно и напълно ясно, тогава ….?
– И тогава се вслушай в предупреждението Му, дори това да ти изглежда безумно и нацяло да измени плановете в живота ти, – посъветва го Божко.

– Искаш да каже,че трябва да очаквам проявленията на Божията воля? – заклати несигурно глава Дичо.

– Открий на Спасителят своите мисли, чувства и Му предостави възможност Той да действа нататък. Не разчитай на мъдростта и уменията си, каза настойчиво Божко.

– Дори и когато противоречат на моите планове и действат против самия мен? – съмнението взе превес в Дичо.

– Покори Му се и вярвай, макар да ти изглежда безумие. Само Бог може да въведе в живота ти хармония, независимо от това, че минали или настоящи събития ти изглеждат проиграни и загубени, – в гласът на Божко звучеше тържественост.

– Това означава да вървя след Господа и да Го познавам, – въздъхна тежко Дичо.

– Ако го направиш, няма да се притесняваш за бъдещето си. Бог може да те преведи и през най-голямата тъмнина, но ще помогне да изгрее в теб светлината на победата.

Това окончателно разби всички илюзии на Дичо. Нещо ново запърха в гърдите му.

Какви тревожни, необикновени и чудни дни бяха.

Нашият град през първите два месеца след Освобождението бе шумен, прашен, изпълнен с кипящ живот.  През него минаваха руските полкове, които отиваха към Плевен.

Градът бе станал главен интендантски склад на плевенската армия и на тази предвожданата от Гурко.

Пътят стана тесен за многохилядните си гости. Всичките български къщи станаха квартири за руските военни, а училището се превърна в болница.

Изникнаха от земята увеселителни градини. Певици от всякъде се стекоха и продаваха песните и прелестите си…

Цената на всичко поскъпна до баснословни размери. Стократно увеличилите се стоки за потребление предизвикаха нечуван бум на спекулацията. Потекоха реки от разнородни банкноти.

Безмълвна и пуста оставаше само турската махала. Жилищата на избягалите турци зееха разграбени, без врати, без прозорци. Вътрешността им бяха изпълнена с  изтърбушените сламеници, дюшеци и възглавници.

Градът омаян от великото събитие, което му донесе свободата, тръпнеше от разказите за смелостта и самопожертвувателността на руските войници.

Гражданите все още не можеха да повярват, че са свободни, но фесовете веднага изчезнаха. Всеки наложи на главата си каквото бе намерил: шапка, капела, калпак.

Градът бе честит да дочака и император Александър. Възторгът бе неописуем. Викове, китки, сълзи от радост.

Царят премина през улиците, поръсени с цветя. След това отиде в църквата, за да благодари на Бога за великата победа.

Едни от българите му целуваха стремената. Майки му подаваха децата си, за да ги помилва. Малки момиченца, с риск да ги стъпчат конете, му поднасяха букетчета свежи цветя.

По това време взеха да прииждаха множество бежанци от Тракия, подгонени от Сюлеймановите орди и от башибозуците след отдръпването на генерала Гурко.

Те пристигаха голи, окъсани, нещастни, носейки скръбта по изгубените си огнища и близки. Тези бедни хора не можеха да се зарадват истински на Освобождението. За тях то донесе само разорение и нещастия.

Бежанците бяха пълна противоположност на веселите и охолни граждани на града, отървали се без никаква жертва, получили многобройни материалните облаги, резултат от техният практичен ум, които умееше да извлече всичко възможно от новото положение…

Идваха и неприятни новини, за убити близки от другите краища на България, опожарени селища и опустошения.

Виталий, един от руските войници, когато вида угриженото лице на своя приятел Иван каза:

– Батюшка, помислете, хиляди руси гинат там, при Плевен. Цяла Русия е в траур…

В тези дни се случваха неприятни езикови недоразумения между освободителите и освободените…

Един от руските офицери бе поискал от една жена:

– Молоко.

Жената се бе почудила: „За какво му е?“ Но бе свалила един стар, покрит с паяжина малакоф, който представляваше вид женска пола с обръчи, за да стои издута.

В Наковия хан един майор, искайки да обядва бе поискал:

– Свежую булку.

Добрият Нако бе, доста напреднал в знанието по руски език и знаеше какво е „свежо“, но втората дума го затрудни и той решително отказа:

– Не може!

– А зачем? – попита сърдито руснака.

– Полиция не позволяет! – отговори засрамено Нако.

Офицерът много се смя, когато му обясниха как го е разбрал ханджията.

Едно младо голобрадо руско войниче бе попитало баба Деша:

– Бабушка, у тебя есть спички?

След което старата жена го бе погледнала сърдито и го бе подгонила с кривака.

Толкова близки езици, но поради неразбирането на отделни думи се стигаше до грешки, които и днес предизвикат бурен смях.

Камен приличаше на натежало буре. Снегът под мечешките му стъпки скриптеше.

Брат му Радой бе негова пълна противоположност. Мязаше на окастрен дъб. Той бе пристегнал цървулите си, в които бе прибрал опримчените си навуща със засукани в тях шаячни гащи. Когато минаваше през снега, сякаш прекосяваше река.

– Бате, – каза Радой, – този сняг ще даде сила на лозята. Хайде да удвоим родитбата, като ги отрежем на три четири очи.

– Не бива да ги пришпорваме, – Камен потупа по рамото брат си. – В противен случай през следващата година ще искат да си починат. Помниш ли какво ни казваше дядо Лозан? Лозето е като добиче, човек не трябва да му дава зор. Всичко трябва да е с мярка, да има за теб и за продан.

– Май, че си прав, – съгласи се Радой. – Ето ябълката айвания дето расте на двора е от семка и расте на воля, но една година ако даде плод, на другата може и да няма.

– Това дърво само се нагажда, – поясни Камен. – Тъй едно време са се приспособявали дивите лози в гората. Растение ли е или животно, оставено само на себе си, подивява. Добрия стопанин знае какво да окастри или прибави към него, за да го опитоми. За всичко трябва да има мярка.

Днес бе празника на лозаря. Празник, който не се тачеше другаде така. Камен от време на време потупваше с извития си нож широките си гащи. Радой пък преместваше своя малък сърп от ръка на ръка, като наместваше презрамките на тежката си чанта.

Двамата братя вървяха и мълчаха.

Камен машинално поглаждаше мустаците си, а Радой обираше от голобрадото си лице зиморничавия хлад. И двамата с нетърпение очакваха веселбата на площада, където въпреки студа щяха да се вият буйни хора.